Нора Робъртс - Заливът на въздишките

Излетя във въздуха, благодарен на съдбата, че вече е имал подобен опит с Бран, иначе щеше да е непохватен. Докато Нереза се опитваше да овладее звяра си, насочила яростта си срещу петимата, Сойер вложи всичките си уме­ния в този миг.

Ръката му сграбчи косата й, която се стелеше във въз­духа, и разтърсен от допира до нея, започна прехвърляне­то.

Подобно на торнадо, мракът около него се превърна в тунел, пълен със звуци, изгарян от беса й. Жилещият кам­шик на мощта й шибаше ръката му, лицето му, тялото му. Но той устоя.

После очите й срещнаха неговите, усмихнаха му се лудо.

— Всички вътре! – нареди Бран. – Вътре! Бъдете готови! Има ли ранени?

— Изгаряния, порязвания, гадости. И още гадости – успя да каже Райли. – Слънцето залязва!

За да разреши проблема и понеже тя накуцваше, докато тичаше, Дойл просто я взе в обятията си, отнесе я като футболна топка във вилата.

— Ще лекуваме раните в Ирландия. Нека ти помогна. – Саша се наведе, за да свали ботушите на Райли.

— Виж, не искам да съм гадна, но защо не ме оставиш сама да… По дяволите, няма време!

Тя захвърли скромността заедно с ризата си.

Дойл откопча колана й.

— Не можеш да тичаш.

— Знам, знам. Сойер…

— Той ще се върне при нас. Трябва да вярваме. – Саша улови Райли за ръката, макар тя вече да бе започнала да се променя. – Всички трябва да вярваме.

Единственият отговор на Райли бе вой, докато застава­ше на четири крака, предаваше се на луната.

— Виждаш ли го? – Аника коленичи, уви ръце около вълка, притисна лице в топлата козина, за да успокои и двете. – Саша, можеш ли да го почувстваш? Моля те, моля те!

— Не, но не мога, когато той пътува. Сойер е силен, Ани, и умен. Отдалечил я е от нас.

— Успя да я изненада – добави Дойл. – Хвана я непод­готвена. Това хлапе има топки от стомана. Ще се справи. Ще се върне при нас.

— Ще живеем на острова. – Докато Аника го изричаше, подобно на молитва, по бузите й се затъркаляха сълзи. – Ще построи къща, а аз ще остана в морето. Ще плуваме заедно.

— Знам. – Чувствайки усилието на Аника да сдържа отчаянието си, Саша коленичи до нея и я прегърна заедно с вълка. – Звучи прекрасно. Всички ще ви идваме на гости, ще плуваме с вас.

— Той ще се върне при мен! – Аника си пое дълбоко дъх, вирна глава. – Както преди! Ще се върне при мен!

Любимият й падна в краката й.

— Сойер, Сойер! – Тя се отпусна върху него, обсипа лицето му с целувки. – Ти си ранен!

— Не е толкова зле. – Той също я целуна и изпъшка от болка, докато се изправяше на колене. – Всъщност е доста зле – призна. – Едва прекъснах връзката с нея. Тя е дявол­ски силна. Не знам къде я изхвърлих, нито колко време ще мине, докато се окопити, но трябва да изчезваме оттук.

— Изстискала те е, братко.

— Не съм толкова слаб! – изстреля той, но прие ръката на Дойл, за да се изправи на крака.

— Аз вярвах в теб! – Аника хвана окървавената му ръка, притисна я към бузата си.

— Чувствах го. Продължавай все така.

— Имаш координатите, нали?

Той кимна към Бран, потупа се по слепоочието.

— Зададени са. Но малко енергийна помощ ще ми дойде добре.

— Имаш я.

— Да не забравиш мотоциклета ми – напомни му Дойл.

— Няма. – Сойер погледна Райли. – За първи път ще пътувам с ликан. – Ухили се, когато тя изръмжа глухо. – Окей, банда, втората звезда вдясно и направо до сутринта*.

[* Цитат от романа за деца „Питър Пан” на английския писател Джеймс Матю Бари. – Б.пр.]

— Обичам те, Сойер Кинг!

— Продължавай все така! – Той притисна устни към устните на Аника, наум събра по-близо приятелите си, понесли тежка битка.

С ръцете на Аника, обвити около него, ги поведе – натам, където двете звезди светеха кротко, а третата чакаше да засияе отново.

Майката на лъжите се търкаляше през времето и пространството. Край нея фучеше буря от вятър и звуци. Прелитаха светове, драскаха я с ръбовете си, докато пропада­ше през тях.

Докато кървеше – кървеше! – силата се отцеждаше от нея капка по капка. Тя улови юздите на яростта в разране­ните си ръце, събра всичко, което беше, което имаше.

Най-сетне успя.

Спусна се през световете като ледена комета и земята потрепери, когато падна на пода в пещерата, до сребърни­те стъпала, които бе сътворила.

Усети вкуса на собствената си кръв в устата, преглътна, но нямаше сили да се изправи. Затова остана да лежи в обятията на болката.

Смътно чу потракването на нокти по камък.

— Кралице моя, богиньо моя, любов моя!

Ръце, покрити с люспи, повдигнаха главата й, загалиха я, докато звярът, който тя бе създала от мъжа, напяваше гърлено.