Нора Робъртс - Заливът на въздишките

— Тя е богиня, Сойер! Ами ако не те пусне?

— Няма да й дам тази възможност.

— Но тя…

— Чуй ме. – Той спря, прегърна я през раменете, пог­ледна я в очите. – Трябва да ми се довериш, както аз ти се доверих в пещерата. Да, вярно е, че изпаднах в паника за момент, когато ти потъна в мрака и не те виждах.

И се бе наложило и Дойл, и Бран да го държат, за да не я последва.

— Но се овладях. Защото знаех, че ти правиш каквото е необходимо, каквото трябва. И че ще успееш. Сега искам ти да ми се довериш, да повярваш в мен. Иначе няма да се справя.

— Ще ти помогне ли, ако повярвам?

— Не можеш да си представиш колко!

— Тогава ти вярвам. – Тя обгърна лицето му с длани, допря устни до неговите, изля всичко, което бе, в този единствен миг. – Вярвам ти с цялото си сърце!

— Тогава няма да пострадам!

Той се преоблече бързо, присъедини се към останали­те.

— Пригответе се за пожар и наводнение – предупреди ги Бран. – Ще направя каквото мога да ги отблъсна, да ги отдалеча от вас, но играта ще загрубее.

— Обичам грубите игри! – Дойл изтегли меча си, хвър­ли поглед към Райли. – И в това има сексуален подтекст.

— И още как! – Тя извади пистолета си, стисна ножа.

— Дръжте гадовете й настрана от мен, когато можете. – Сойер погледна нагоре и осъзна, че няма нужда Саша да му казва, че идват. Над главите им небето вече вреше и кипеше. – Ако Нереза е с тях и получа потвърждение от ясновидката, трябва да я приближа достатъчно, за да я притегля с компаса. Може да имам нужда от повдигане – обърна се той към Бран.

— Имаш го.

Небето се разтвори, разтърси света. И от недрата му се изля смъртоносният огнен мрак.

— Вярвам ти с цялото си сърце – повтори Аника.

В този момент ги нападнаха.

Той избегна огъня, който се сипеше под формата на пламтящи копия от небето и съскаше на земята. Каквато и да бе защитата, изградена от Бран около къщата, тя успя­ваше да държи този огън настрана – той отскачаше от нея като от силово поле. И някои от огнените топки и копия рикошираха в острите криле на спускащите се птици.

„С вашите камъни по вашите глави”, помисли си той, помитайки няколко с куршумите си.

Във въздуха изригнаха огнени искри и Сойер усети горещия им дъх.

Стреляше и стреляше, зареждаше с нови пълнители и пак стреляше. Всичко бе огън и пушек, свирене на куршу­ми, свистене на метал, съскане на стрели. И светкавици.

А после дойде наводнението.

Той беше предупреден, напомни си Сойер, когато над него заплющя бурята, предизвикана от Бран. Вятър и по­роен дъжд, светкавици, пронизващи мрака.

Видя как гривните на Аника проблясват, изстреля откос над главата й, за да унищожи нападателите й.

Огнените езици бяха удавени в дъжда, хладната, чиста влага облекчи изгарянията му. Той мерна неясна сянка, помисли, че е Малмон. Бърз, но не както преди. „Все още се възстановява”, реши Сойер, докато се прицелваше.

Ала земята се надигна, захвърли го обратно в плъзна­лата мъгла, която съскаше и хапеше. Той се преметна във въздуха, за първи път истински благодарен за тренировки­те призори. Едва не изгуби Малмон в мъглата, видя, че петното се насочва към Саша.

Извика предупредително, обърна се бързо, за да стреля по него. Но светкавицата на Бран улучи петното и го зап­рати надалеч. Сойер зърна за миг Райли и Дойл, който я улови за крака и я повдигна така, че тя се преметна високо във въздуха и стреля в кръга от птици.

Той се запита кога, по дяволите, бяха научили това движение, после не му остана време да мисли.

Нереза изникна от мрака, разтърси въздуха и той почувс­тва как зарядът в него наелектризира космите по ръцете и тила му. Тя отново бе яхнала триглавия звяр, но сега носе­ше някакво подобие на броня, черна като нощта.

Изпращаше гръмотевици, заля дъжда с течен огън, кой­то пламтеше в зловещо оранжево, докато се опитваше да се промъкне през бурята.

Целта й е Бран, досети се той, виждайки как приятели­те му се втурнаха и го обградиха. Иска да унищожи ма­гьосника, после да изпепели останалите. Церберът нададе тържествуващ вик, от езиците му лумна още огън, очите му бяха луди като тези на ездачката му. Светът потрепери, когато се сблъскаха стихия със стихия, Сойер вкопа крака в земята, прицели се.

Куршумите му поразиха и трите глави, накараха ги да се отметнат рязко назад и тържествуващите викове на цербера се превърнаха в писъци от болка.

— Сега! – извика той към Бран. – Повдигни ме!

Захвърли бързо оръжията си и стисна компаса.