Нора Робъртс: Заливът на въздишките

Сложиха си екипировката, която Райли и Дойл бяха докарали на количка от навеса – с немалко усилия. И макар това още да го караше да трепва, Сойер изчака Аника да свали розовата си рокля и да я метне встрани.

— Може да усетите леко разтърсване. Досега не съм го правил от суша във вода.

— И то през 1742 година – добави Райли.

— Времето е зададено, само помнете, че този път пре­местването няма да е обикновено. И когато… – Той нарочно не каза „ако” – …Ани намери звездата, обратното пъ­туване също няма да е леко. Стойте близко един до друг, не се отделяйте. Колкото по-стегната е групата, толкова по-лесно ще е преместването. Бъдете готови!

Той нахлузи маската, намести я, нагласи мундщука. С подводния пистолет на едното бедро и ножа за гмуркане в колана, улови Аника за ръката.

Отправяйки последен поглед към приятелите си, Сойер кимна. Притвори очи и активира едновременно компаса и часовника.

Трусът бе по-силен, отколкото бе очаквал. Но пък пре­ди бе правил подобно пътуване само с един придружител.

Въздухът свистеше, вихреше се край него, през него, около него, докато той стискаше ръката на Аника, докато поддържаше здраво връзката с останалите в главата си.

Светът се завъртя или така му се стори, въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато край тях годините профуча­ваха като въздуха.

За миг Сойер си помисли, че чува песен и въздишки, които се смесиха с нея. После водата го погълна, завихри се над него, разплиска се около тялото му.

И настъпи плътен мрак.

Нощ е, помисли си той, при това безлунна. Райли не бе поела никакви рискове. А той не бе помислил за липсата на светлина в пещерата.

Ръката на Аника още беше в неговата, усети допира на опашката й до краката си. Но останалите…

Появи се мека светлина, идваше от дланта на Бран. Когато той махна с ръка над нея, тя се усили.

Облекчен, Сойер забави дишането си, опита да се ори­ентира.

Без слънце или луна, без отразена светлина пещерата беше тъмна като гробница, не толкова красива, почти не­земно синя, както я бе виждал изобразена навсякъде.

Но успя да види усмивката на Аника, докато тя плуваше около тях и ги побутваше да се съберат по-близо един до друг.

После тя потупа ухото си.

Сойер понечи да поклати утвърдително глава, но не чуваше добре. Съвсем слабо долавяше някакъв хор от въздишки, като дихание на водата около тях.

Все така усмихната, с блеснали очи, красива, Аника посочи надолу. Изви тялото си, замаха плавно с опашка и заплува право навътре, в мрака.

Обезпокоен, той последва инстинкта си, заплува с всич­ки сили след нея. Но само след секунди, дори със светли­ната на Бран, вече не я виждаше.

Тя слизаше все по-надолу и, о, какво блаженство беше отново да се гмурне в дълбините… Сега чуваше въздиш­ките около себе си и долавяше скритите в тях думи.

Ние чакаме. Ние чакаме.

В песните звучаха молби.

Простете ни. Избавете ни. Освободете ни. Прегърне­те ни.

Колкото по-навътре се гмуркаше, толкова по-добре виждаше. Тъмнината в дълбините не беше пречка за нея. Виждаше скалите, статуите, направени от хора, и колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се очертаваха формите и сенките на прокудените, онези, които чакаха, онези, които умоляваха.

С въздишки и песен.

Аника ги усещаше, чувстваше докосването на пръстите им, докато минаваше през тях. Макар страданието им да тегнеше над нея, тя само можеше да следва въздишките и вярата.

Богинята чакаше. Бяла в тъмното море, с прекрасно, царствено лице и надиплена одежда. Едната й ръка полег­нала върху полите, другата поставена на кръста. Но в из­витата й длан нямаше нищо.

Помогнете ни. Вижте ни. Върнете ни обратно.

„Виждам ви, помисли си Аника. Виждам ви. Чувам ви.”

Постави ръката си в ръката на богинята, погледна в каменните й очи.

„Във водата, от водата.”

Докато го казваше наум, всичко, което я заобикаляше, въздъхна.

Във водата, от водата. Каквато бе и тя.

Аника разтвори ръце сърдечно, като за прегръдка. И започна да се върти в кръг.

„Аз съм от водата. Избрана съм от моя свят. Аз съм пазителка. Аз съм избавителка. Аз съм онази, която търси. Аз съм от водата.”

Повтаряше го безспир в главата си, въртеше се все по-бързо и по-бързо. Почувства движение над себе си – Сойер, приятелите й.

„От водата, за да донесеш светлина в мрака. Избавителке, Водната звезда те чака. Ние те чакаме.”

„Аз съм от водата. Звездата е от водата. Богинята е от водата. От нейната ръка – в моята.”