Нора Робъртс: Заливът на въздишките

— А зли богове?

— Не, само лоши хора. Щяха да я наранят. Или по-зле. Тя не можеше да остане с него, затова накрая той скочи във водата с нея. И тя направи нещо, за да може любимият й да живее в морето.

Аника го целуна нежно по бузите, прокара пръсти през косата му.

— Би било прекрасно. Но аз не мога да сторя нищо, за да живееш под водата. Ти си от сушата.

— Може би морската вещица…

— Готовността ти да направиш това за мен изпълва сърцето ми с радост и сълзи. Но не е във властта й да те промени. – Тъй като сълзите заплашваха да бликнат, тя извърна глава. – Хайде да си събираме багажа.

— Добре, но има и още нещо. Не плачи, Ани, просто чуй още една възможност. Островът, където те заведох. Той притежава особена магия, нали така?

Как само й се искаше да не обсъждат възможности, които не могат да се осъществят.

— Да. Водата около него е свещена, а сушата е важна.

— Точно така. И не е на маршрута на корабите. И два­мата сме свързани с него. Аз бих могъл да живея там. Сръчен съм и мога да построя малка къщичка – много ми се живее на брега. А ти можеш да живееш във водата. Ще бъдем заедно. Аз ще плувам с теб и ще седя на плажа, а ти – на скалите. Ще ти говоря, ще те виждам, ще те докос­вам.

Сърцето в гърдите й потрепери и подскочи.

— А семейството ти?

— Ей, нали имам компаса. Ще мога да ги виждам, да ги водя да ни виждат – същото ще е и за твоите близки, ако искат. Защото истината е… – Вперил очи в нея, той плъз­на нежно длани надолу по ръцете й, после нагоре. – Ис­тината е, Аника, че и ти за мен си единствена. Не искам да живея в свят, където теб те няма. И няма да повярвам, че сме се открили, че сме се борили заедно и сме напра­вили всичко, което е трябвало, само за да не сме заедно. Няма да приема това! Би ли останала с мен – ти във вода­та, аз на сушата?

— Не мога да те даря с деца.

— Аника, просто ме дари със себе си.

— Ще го направя. Ще остана с теб. Не искам да живея в свят, където теб те няма! – Тя обви ръце около него. – Ще бъда твоя и ти ще бъдеш мой.

Сойер притвори очи, притисна я в обятията си.

— И това ще ни е достатъчно.

— Обичам те с всичко, което съм!

Когато той я целуна, и двамата забравиха за багажа и всичко останало, докато Саша не почука силно по рамката на вратата.

— Съжалявам, но трябва да свалим багажа долу и да преговорим стъпките. Вече е почти четири.

— Сойер ще построи къща на острова и ще живее там, а аз мога да живея във водата, така ще сме заедно.

— Любовта е изобретателна! – Развълнувана, Саша по­сегна да прегърне и двамата. – Намерили сте много добър начин. И не си мислете, че някакъв безлюден остров в Южните морета ще ни спре да ви идваме на гости!

— Разчитам на това – усмихна се Сойер.

— Но сега трябва да побързате. Нямаме много време.

— Пет минути.

Отне им малко повече, но свалиха всичко долу, извади­ха мотоциклета на Дойл от пристройката.

— Поне ще мога да го карам отново, щом отидем в Ир­ландия.

— Обичам да се возя на мотоциклет!

— Когато кажеш, красавице.

— Докато този щастлив ден дойде, ни остават три часа и… – Райли погледна часовника си – …трийсет и две ми­нути до залез-слънце. Ако ще го правим, по-добре да се залавяме.

— И още нещо. Последното видение на Саша.

— Сойер, не! – Обезпокоена, Аника се притисна към него. – Тя е богиня!

— Но Бран и Саша й дадоха да се разбере в Корфу. Този път е мой ред. Мой риск, мой избор – така каза Саша, това обяснихме на всички. Е, аз правя този избор и вярвам, че мога да ни спечеля време. Обаче ще ми е нужна помощ.

— Само кажи, братче – увери го Дойл, – и я имаш!

— Моментът трябва да е подбран много точно и трябва да се приближа достатъчно близо до нея, за да осъществя връзката.

— Тя може да те разкъса на парчета. – При тези думи на Райли Аника притисна лице към рамото на Сойер. – Съжалявам, но по-добре да говорим без заобикалки. Пред­лагам да изчакаме, за да имаме време да планираме неща­та.

— Не можем да отлагаме. И аз съжалявам. – Саша по­сегна и погали Аника по косата. – Но сега е точният момент. За звездата, за битката, за риска.

— Би могла да ме разкъса на парчета, но едва ли ще успее, особено ако Бран поотслаби силите й.

— Ще го направя, имаш думата ми.

— Ти отслабваш силите й, аз я приближавам достатъчно, притеглям я за преместване, а щом изчезнем, прекъсвам връзката с нея. Може да се получи.

— Ще бъдеш сам в това – промълви Аника.

— Не. – Той взе ръката й и я положи върху сърцето си. – Хайде всички да си обличат водолазните костюми! Освен ти. – Той притегли лицето на Аника и я целуна.