Нора Робъртс: Заливът на въздишките

— Бих живяла с теб навсякъде. Навсякъде, Бран! – Тя го прегърна и отново погледна рисунката. – Това е красиво и въздействащо. Това си ти. Знаеш ли защо си построил къща точно там?

— Знам само, че когато поех по онази пътека за първи път и стигнах до отвесните скали и руините, знаех, че мяс­тото е за мен. То имаше нужда от дом, а аз имах нужда да съм там.

Аника излезе от къщата и ахна изумено.

— Ти си ме нарисувала! Аз съм намерила звездата! Дър­жа я! Значи ще я намеря!

— Можеш и вярвам, че ще го направиш.

Дойл също излезе, вървеше малко пред Райли. Саша почувства как сърцето й се свива съчувствено.

— Вече си имаш звезда, Ани. Бас ловя, че този портрет ще се превърне в действителност още днес! – Въодушеве­на, Райли се премести до Дойл, загледа се в картината.

— Един въпрос, Бран. Колко спални имаш? – попита тя.

— Десет, но се използват само две, когато семейството ми се изсипе накуп.

— В тези кули има ли стаи?

— Да.

— Заплювам си едната!

— Това е твое? – попита Дойл, без да откъсва поглед от картината. – Тази къща на тези скали? С гъстата гора отзад? А на север, до гората, има кладенец.

— Има един стар кладенец и ми казаха, че някога гората е стигала по-надалеч. Ти как… Аха. – Бран изведнъж се досети. – Познаваш тази земя, тези отвесни скали.

— Морето, гората. Познавам ги. Това е моят дом. Или беше. Дядо ми помогнал на баща си да го построи… или поне в първоначалния му вид. Прекрасна каменна къща. А баща ми помогнал на своя да добави стаи в южния край, тъй като бил едно от десет деца, всичките живи. Заради кръвта на Макклиъри, така казваха всички. Силна и здрава. Аз пък помогнах на моя баща да ремонтира старата ко­нюшня, която бе изградил дядо му. На скалистите хълмо­ве пасяха овце, ловувахме елени и зайци в тези гори… И брат ми умря в ръцете ми на по-малко от ден езда от мяс­тото, където сме родени. Сега искат от мен да се върна там, тези богове.

— Съжалявам, Дойл – започна Саша, но Райли поклати глава.

— Кои са били преди нас, как са живеели, какво са пос­троили? Всичко това има значение. Ние ги почитаме, като се връщаме назад, като ходим, където са ходели те, живе­ем, където са живели те. Никога няма да си отидат, ако имат значение, ако са почитани.

Дойл я изгледа продължително.

— Това е единственото място на този свят, където не искам да се връщам.

— Боговете са копелета.

— Такива са, да. Такива са.

— Но Бран е построил къща на мястото, където някога е била твоята. Това не е съвпадение. Трябва да се примирим, да разберем защо.

— Изключено е да не отидем. А и там ще скриеш звез­дата, както скри първата в картината на гората.

— Да.

— Тогава по-добре да вървим да я намерим.

Макар навън още да бе светло, те решиха да си съберат багажа. Можеше да се наложи да потеглят бързо. Сойер улови ръката на Аника, докато тя сгъваше енергично дре­хи в пъстрата си чанта.

— Отдели ми няколко минути.

— О, Сойер, не мисля, че имаме време за секс.

— Не за това – макар да ми е приятно, че веднага си го помисли. Искам да те попитам нещо.

— Можеш да ме питаш за всичко.

— Искам да ми кажеш дали ако – макар да съм наясно, че това „ако” е малко вероятно, – но ако, когато свършим всичко, за което сме призовани, когато изпълним дълга си, а след това вашите старейшини, морската вещица и който там отговаря за тези неща, ако те ти позволят да останеш… да останеш на сушата, с мен… би ли го направила?

Сериозно, с проблясваща в тях тъга, прекрасните й очи срещнаха неговите.

— Бих останала с теб навсякъде. Ти си единственият, моят Сойер, моята любов. Но това е невъзможно. Краката са ми дадени временно. Мои са, докато приключи търсе­нето, или защото трябваше да ви разкрия каква съм – три пълни луни. Останаха две. Те не искат да страдам, нито ти да страдаш, но е извън възможностите им да ми дадат това.

— Може би Бран…

— Попитах. – За миг погледът й се спусна към земята. – Знам, че не биваше, но щом разбрах, че ме обичаш, по­питах. Не е по силите му. Обеща да направи приношения, но не може да премахне заклинание, направено за доброто, за светлината. Не мога да наруша клетвата си – дори зара­ди любовта, заради теб.

— Добре, добре. – Той притисна устни към челото й. – Може пък аз да направя като Том Ханкс.

— Кой е той?

— Актьор. Игра в онзи филм, дето се влюби в русалка.

— О, бих искала да го гледам!

— Да, ще стигнем и до това. Както и да е, тя също се влюбва в него.

— Значи е хубава история.

— Но се намесиха лоши хора.