Нора Робъртс - Стъкленият остров

Каквито и да бяха корените на този фолклор, ликаните отдавна се бяха цивилизовали и следваха строги правила. Всеки, който нарушеше свещения им кодекс, подлежеше на наказание.

Най-после тя забави ход, неистовата енергия бе изразходвана от скоростта, и сега можеше да се наслаждава на нощта. Докато вървеше, изучаваше района. Може би гората криеше тайни или следи.

Обади се бухал, ниско и продължително, другар за през нощта. Докато гледаше нагоре, тя видя как очите му проблясват към нея. Над дърветата луната се носеше пълна и бяла по небето. Тя можеше да тича и да разглежда гората с часове, но се съмваше рано, а ѝ беше нужна почивка преди това. Помисли си за семейството си, за глутницата си, толкова далеч оттук, и усети голяма празнина. Миризмите им, звуците им, съкровената връзка помежду им.

През дърветата зърна проблясващи светлини, улови миризмата на дим от торф, на рози. Всички вече би трябвало да спят, помисли си, и все пак бяха оставили осветлението включено заради нея. Не беше необходимо, разбира се, но ѝ стана драго.

Тя хвърли поглед назад, изкушавайки се да потича още малко, да види как бухалът се спуска над пътеката, разперил широко криле на лунната светлина. Това я теглеше, също като нощта. Замалко да се обърне и да се втурне назад, но улови някакъв мирис.

Той също я затегли.

Затова тя пое по края на гората и погледна през сенките към мястото, където Дойл стоеше в семейното си гробище.

Вятърът подухваше само колкото да развее дългия му шлифер, докато той стоеше, неподвижен като статуя, в просмукващата се синя лунна светлина. Косата му, тъмна като нощта, се спускаше нехайно около лицето, грапаво заради наболата неколкодневна брада.

Във вълчата си форма, с изострените си сетива, тя почувства силното влечение, което иначе успяваше да потуши. Представи си ръцете му върху себе си, нейните върху него, плетеница от пламнали тела, отдаващи се на животинска страст, просто на дива животинска страст, за да задоволят нуждите си.

Докато си го мислеше, усети как тези нужди впиват нокти в нея.

Потрепери леко, шокирана, ядосана на силата им, на своята неспособност да ги пропъди.

Все пак щеше да потича още, реши тя, но преди да помръдне, той се извърна рязко, мечът на гърба му се озова в ръката му с бързо проблясване на метала. Очите му срещнаха нейните. Нейните, напрегнати, уловиха смущението му, а после и раздразнението, преди той да успее да се овладее.

— Имаш късмет, че не нося арбалета! Можех да ти изпратя една стрела! — Той свали меча, но не го върна в ножницата. — Мислех, че вече си се прибрала. Един след полунощ е.

Сякаш имаха вечерен час.

— Бран направи магия на вратата, така че можеш да влизаш без чужда помощ. А понеже ти не се сети сама, Саша отвори вратата на спалнята ти и затвори вратите към балкона.

Дойл искаше тя да си върви — Райли го виждаше ясно — и тя би предпочела да му даде каквото иска, тъй като и тя желаеше същото. Но той изглеждаше непоносимо сам, с този проблясващ меч в ръката и семейство, заровено под краката му.

Тя приближи към него през надгробните плочи, по неравната трева.

— Не си търся компания — промърмори той, но тя просто застана до него и се загледа в гроба. Надгробният камък беше обрасъл в лишеи, красиви като цветята под него.

Аоифе Мак Клейрич

— Майка ми — каза Дойл, когато тя седна до него. — Върнах се и останах, докато тя почина. Баща ми, който сега лежи до нея, почина две години преди нея. Но аз не бях тук, когато тя го загуби.

Той отново потъна в мълчание, най-сетне пъхна меча си обратно в ножницата.

— Добре че в момента не можеш да спориш с мен. — Дойл повдигна вежди, когато тя извърна глава, изгледа го хладно. — Винаги го правиш, при всяка възможност. Нали виждаш, беше на шейсет и три, когато почина. Добра възраст за онова време за жена, която е родила седем деца. Надживя три от тях, а всяко, което напусна този свят преди нея, остави празнота в сърцето ѝ. Но тя беше силна, моята майка. Силна жена… И красива — добави след малко. — Ти сама видя от рисунката на Саша. Но не този неин образ нося в сърцето си през цялото това време, а друг — на възрастна и болна жена, готова да се пресели в отвъдното. Не знам дали е добре, че той е заменил образа ѝ като млада, жизнена и красива. Какво значение има всъщност?

Тя се облегна леко на него в знак на съчувствие. Без да мисли, той постави ръка върху главата ѝ. И тя му позволи.

— Вярвам, че има и друг живот. След всичко, което съм видял, нямам друг избор, освен да го вярвам. И за мен е истински ад да знам, че не мога да го достигна. Но това, че те са го достигнали, ми помага донякъде. Или понякога. По̀ ми е лесно да не мисля за тези неща, но днес…