Нора Робъртс - Стъкленият остров

— Не знам — съгласи се Бран. — Но знам какво има значение сега. Ние сме една кръв и преди да го узнаем, бяхме приятели. Поверих ти живота си и този на жената, която обичам. И отново ще ти се доверя. Няма по-силна връзка от тази.

Горчилката не се бе отмила.

— Те ме върнаха тук, боговете, съдбата.

— Но не си сам.

Като кимна бавно, Дойл срещна тъмните очи на Бран.

— Не, братко, не съм сам. За мен всичко започна тук. Може би пак тук ще го довършим.

Вечерта наближаваше и Райли си взе една купичка със супа в стаята. Изяде я, докато правеше още проучвания. През годините бе идвала много пъти на разкопки в Ирландия, и то тъкмо в тази част. Посещавала я бе и с родителите си като дете, по време на техните експедиции.

Знаеше, че има пещери — на сушата, в морето — и руини и каменни кръгове. Преди да прочете дневника, смяташе, че звездата е в Клеър или около него — но не изключваше и вероятността да е паднала в друга част на Ирландия.

Сега обаче бе сигурна, че звездата се намира в Клеър.

Огнената звезда беше в пещера под водата. Част от скала в подземна пещера. Тя бе призовала Саша.

Водната звезда — отново във водата, но този път от водата, чакаща Аника да открие статуята на богинята и да я разпознае по синия ѝ блясък.

Възможно бе моделът да се повтори и сега. Пещера в студените крайбрежни води на Атлантическия океан. Лед, студ. И това се връзваше.

Дали Ледената звезда щеше да пее или да ги призове като останалите звезди? Кой щеше да я чуе? Засега тя залагаше на Дойл. Бран също би могъл да е избраният, но Дойл имаше по-дълбоки корени тук.

Тя щеше да го наглежда, за всеки случай.

Аника щеше да разузнае в морето — както може да го направи само една русалка. А през това време тя ще се порови по своя начин — в книгите, интернет, картите.

В най-лошия случай така ще започнат елиминирането. Ако Саша получи видение, което да им даде някаква насока, трохички, които да следват — толкова по-добре, но според Райли нищо не бе в състояние да замени проучванията и произхождащите от тях действия.

Тя се загуби в тях, но този път — за да не се съблича в последния момент преди промяната — нагласи алармата на телефона си да звъни десет минути преди залез.

Когато тя я предупреди, Райли изключи лаптопа си, затвори книгите си, отвори вратата на терасата.

Не видя нищо и никого. Когато можеше да избира, винаги предпочиташе да претърпи промяната в уединение. Не просто от скромност — макар че и това имаше значение, а защото тя беше нещо лично.

Нейно рождено право, нейната дарба. Сега Райли знаеше, че тя има връзка с трите богини. Би могла да напише научно изследване по темата, помисли си, докато се събличаше, и да го изпрати на съвета. Възможно бе някой да има късче информация по темата. Информация, която да помогне на мисията им.

Вече гола, тя седна на пода пред огъня, докато слънцето се скриваше на запад, над това студено атлантическо море.

Райли почувства как в нея се натрупват напрежението, задъхването, неизбежността. Приливи на сила, първите намеци за болка. Сама, на сигурно място, тя им се отдаде, погълна ги, прие ги.

Костите започнаха да се разместват, да се разтягат. Болка, напрежение и особен вид радост.

Гръбнакът ѝ се изви, тя застана на четири крака, докато тъмната кожа покриваше плътта ѝ. Подуши нощта, огъня, дима, собствената си пот.

И с нощта дойде неудържимият триумф.

Вълк съм!

Звярът в жената тържествуваше.

Дива и свободна, тя се втурна през отворената врата, скочи над перилата в хладния нощен въздух, в проблясващия мрак.

И се приземи в градината, тялото ѝ потръпваше от изключителната енергия. Отметна назад глава и нададе вой към небето, полетя към гъстите сенки на гората.

Би могла да тича в продължение на километри и често го правеше през първия час. Надушваше елени, зайци, катерици, всеки мирис се открояваше и беше ясен като фотография. Дори когато прегладнееше, не ловуваше, не се хранеше. Вълкът постеше.

Тя гледаше да е близо до дърветата, като инстинктивно сменяше посоката, щом уловеше мириса на хора и изгорели газове, чуеше ръмженето на кола на пътя. Нищо че всички щяха да видят само един вълк — а мнозина биха го сметнали за голямо куче.

Ликаните не бяха като излезли от филми на ужасите, не се разхождаха наоколо с космати крака, стряскащи муцуни и луди очи, готови да разкъсат гърлата на нахалните човеци.

Харесваше попкултурата, но повечето филми и книги за върколаци я караха да побеснява.