Джефри Дивър - Пастирът

— Разбира се — отговори Гарсия.

— Отворена ли беше вратата? Към онази спалня?

Той се обърна.

— Хмм… не знам. Просто гледах да не се виждат.

— И отраженията им? — сбърчих чело.

Агентът се взря в огледалото.

— Аз… о, мамка му!

— Странно ли се държа пиколото?

— Сега се сещам, че беше доста нервен.

Затворих вратата зад себе си и посочих на Ахмад прозорците към задния двор, а на Гарсия — към предния. Те безмълвно извадиха оръжията си и заеха отбранителни позиции. Изключих всички лампи в стаята.

Извиках на Джоан и Мари:

— Изгасете лампите в спалнята. Веднага!

След миг в помещението настана мрак.

Джоан се появи на прага.

— Какво става? — попита разтревожено.

— Мисля, че Лавинг ни е открил и пътува към нас.

Или по-вероятно, помислих си, вече е тук.

Глава 16

В съзнанието ми се включи нещо, което се задейства понякога, когато играя срещу умел съперник.

Инстинктът ми подсказа стратегията му с точност. Обикновено се получава при игри като шаха, предоставящи отлична информация. Отлична информация означава, че предишните ходове на противника — стратегиите му — са ти известни. И двамата играчи виждат всички ходове от самото начало. (За разлика, да речем, от Затворническата дилема, която е игра с оскъдна информация, понеже затворник номер едно не знае какво ще избере затворник номер две.)

Незнайно защо, от време на време всички предишни ходове на противника се подреждат в съзнанието ми съвършено ясно — като на картина — и аз разбирам какво ще предприеме.

Сега парченцата от мозайката, подредили се в ума ми, бяха огледалните образи на подопечните ми, разтревоженият мъж на рецепцията и нервното пиколо.

Макар да не знаех всички подробности, бях почти сигурен, че Лавинг се е представил за полицай и е изпратил факсове и имейли до десетина хотела и мотела в региона — навярно онези, които е сметнал за подходящи убежища. Приложил е снимка на Райън Кеслер, набеждавайки го за беглец. Оставил е телефон за връзка, но е предупредил мениджърите да не предприемат никакви своеволни действия, в случай че забележат заподозрения. Мениджърите са показали снимката на персонала. При доставянето на храната в апартамента ни пиколото е мярнало Райън в огледалото и вероятно е видяло проклетия «Колт» на хълбока му.

Мениджърът не се суетеше от недоволство, задето нарушавам процедурата и си тръгвам прекалено бързо, а защото мислеше, че аз и двете жени сме заложници на Райън Кеслер и на съучастника му — як, мрачен и очевидно опасен.

Най-важният въпрос в момента беше кога точно мениджърът се е обадил на Лавинг. Преди десет минути? Тогава щяхме да се измъкнем, без проблем. Преди час? Лавинг вече беше близо.

— Чисто е — рапортуваха колегите ми, всеки със специфичния си акцент.

Обадих се на Фреди, Вдигна веднага.

— Корт!

— Имаме ситуация.

— Току-що приключихме с една. В склада.

— Лавинг е на път към нас. «Хилсайд Ин».

Изстрелях адреса.

— Добре. Дръжте се. Свиквам хората си. И местните от Принс Уилям.

— Пробвай. Но се обзалагам, че е подал фалшив сигнал като във Феърфакс.

— Да. Ясно.

— Съсредоточи се върху своите хора. Докарай ги бързо.

Пренебрегнах уплашените погледи на подопечните ми, които си събираха трескаво вещите. Махнах обаче на Райън Кеслер да си прибере револвера. След толкова алкохол нищо чудно да улучи съпругата си или мен, или себе си? Благодарих богу, че оръжието му е револвер, тоест — с тежък спусък. Той ме погледна и сви демонстративно рамене: «Нали това беше целта? Да примамим Лавинг тук и да го заловим». Нали така му бях казал?

Стръв и въдица…

Прибра неохотно револвера в кобура.

Фреди отново се появи на линия.

— Кавалерията потегли. На около двайсет-трийсет минути път е. Ще се отбраняваш активно? Или ще се окопаеш?

— Не знам още. Свържи ме през някоя от обществените ти линии с рецепцията на мотела. И не прикривай номера. Искам служителят да види ясно, че се обаждам от Бюрото или от правосъдното министерство.

— Да… Изчакай… Губя те, обади се пак. Не ме бива с техническите глупости.

Докато хората в стаята събираха якета и куфари, а колегите ми сновяха като по книга между прозорците и вратите и сигнализираха, че не забелязват заплаха, аз чаках напрегнато, вслушан в прищракването по линията.

Най-сетне чух звън.

— «Хилсайд Ин». Мога ли да ви помогна?

Мъжът, с когото говорих преди малко. Оставаше да се надявам, че няма да познае гласа ми.