Джефри Дивър - Пастирът

— Да, сър. Аз съм специален агент Хю Джонстън — подхванах енергично. — Обаждам се по сигнала за заподозрения в мотела ви.

— Тъкмо се канех да позвъня пак. Готвят се да тръгват!

Значи бях прав.

— Заложникът слезе долу — господин Робъртс — продължи мъжът. — Изглеждаше доста измъчен. И друг път е идвал, компанията му използва мотела ни понякога. Плати. Преструваше се, че всичко е наред, но е странно — задържаха се едва четири-пет часа.

— Координирам спасителната операция — казах му. — С кой агент говорихте преди това?

— Специален агент Джонатан Корт.

Стомахът ми се сви леко от извратеното чувство за хумор на Лавинг, ако изобщо беше чувство за хумор. Джонатан беше неговото презиме.

— И кога точно му се обадихте? — попитах.

— Преди около четирийсет и пет минути, веднага след като Бени видя похитителя, когато занесе храната. Въоръжен е, но това, предполагам, го знаете. Трябва да действате бързо, ще тръгнат всеки момент.

— Добре. Слушайте сега — казах със сериозен тон. — Този човек обичайно оставя някого след себе си да спре преследвачите. Разбирате ли ме? Искам да се постараете да задържите всички по стаите им за час, час и нещо. Не искам невинни да попаднат под кръстосан огън.

— Ясно… разбира се. Ще се постарая. Божичко.

Прекъснах връзката и потърках замислено чело. Лавинг беше разбрал, че сме тук преди четирийсет и пет минути. За да се срещне с партньора си, да изостави колата, с която избяга от капана, и да я смени с друга, му е трябвало време.

Но не много.

Камък, ножица, хартия.

Активна отбрана или окопаване?

Размислих бързо.

— Така! Тръгваме! Веднага!

— Все още чисто — докладва Гарсия, надзъртайки през прозореца.

Ахмад повтори като ехо думите му.

Райън докуцука до мен, присвил зачервените си от алкохола очи.

— Хайде, Корт, ще го пипнем. Ще успеем! Четирима сме, за бога! Срещу един!

— Двама — поправи го Джоан. — Партньорът му. Може да има и още.

Райън все едно не я чу и продължи да настоява:

— Нали се обади за подкрепление! В изгодна позиция сме. Той няма представа, че знаем за него. Ще влезе в клопката. Подложи го на кръстосан огън.

— Не — отвърнах. — Задачата ми е да ви изведа оттук.

— До гуша ми дойде да бягам. Писна ми! Мамка му, Корт! Заведи Джоан и Мари в защитената къща. Аз оставам. И той.

Погледна към Ахмад, който носеше два пистолета.

— Не импровизираме, Райън. Твърде много невинни.

— Винаги има невинни, Корт. Винаги се намират оправдания да не постъпиш както трябва.

— Райън! — прекъсна го Джоан. — Моля те! Страх ме е.

— Нито времето, нито мястото е подходящо за въоръжена схватка — спокойно обясних. — Не е разумно да нападаме сега.

Тоест защитената къща е по-подходяща.

— Скъпи — примоли се Джоан, — недей да спориш.

С лице, върху което се изписа неподправено раздразнение, граничещо с отвращение, Райън грабна вещите си.

— Мамка му!

Погледнах над рамото на Ахмад към двора на мотела. Притесняваха ме дузините черни прозорци отвъд градината и паркинга. Трябваше да излезем от апартамента, да свърнем наляво и да извървим петдесетина крачки срещу въпросните прозорци, докато се доберем до алеята, отвеждаща зад сградата, където беше паркиран ванът «Юкон».

Огледах прозорците на стаите срещу нас. Не се отваряха, но всеки наемник владее техниката на двата куршума за стрелба през прозорец — първият, насочен далеч от мишената и към небето или земята, за да счупи стъклото, без жертвата да разбере, че е на прицел, а след това — изстрел в целта.

Все пак се налагаше да поемем риска. Знаех, че ванът е безопасен — системата му за сигурност подаваше сигнал на дистанционното в джоба ми дори само да дъхнат върху бронята. Реших да се разделим. Така Лавинг и партньорът му — добър стрелец, както знаех от личен опит — не можеха да улучат всички охранители едновременно.

— Тръгваме към колата зад сградата. На три групи. Гарсия, ти си с Мари. Ахмад — с Джоан. Райън е с мен. — Нарисувах във въздуха полукръг с отвора наляво и обясних: — Гарсия, ти си пръв. През вратата, по тротоара наляво. Спираш до алеята към паркинга и ни прикриваш. Ахмад, после си ти. Стигаш паркинга и чакаш там. Прикриваш тила.

— Разбрано.

— Ние тръгваме след това и прикриваме оттеглянето ти до паркинга — казах на Гарсия.

С разтреперана красива брадичка, Мари изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Насмешливостта иМ беше изчезнала безследно. В много отношения тя бе дете в женско тяло.