Джефри Дивър - Пастирът

— О, това е направо…

Лицето на момичето се изкриви в отрепетиран гняв.

— Ще се забавляваш. Сега върви да си събереш багажа. Бил ще пристигне всеки момент.

— Ще се забавлявам — промърмори саркастично Аманда.

Когато излезе от стаята, попитах родителите иМ:

— Други близки роднини в квартала?

Джоан примигна изненадано.

— О, божичко! Сестра ми. Забравих Мари. — Странно име — Мари. — От един месец е при нас. Ще трябва да я вземем.

— Навън ли е? — попитах. Не бях усетил други признаци на живот в къщата.

— Не, още спи.

— Мари е бухал — обясни Райън.

— Събудете я — казах. — Трябва да тръгваме… О, и не иМ позволявайте да използва мобилния си телефон.

Настойчивият ми тон смути Джоан. Тя кимна към подноса върху кухненския плот.

— Телефонът иМ е ей там.

Изключих го и го прибрах в подсигурения плик. Джоан излезе в коридора и се заизкачва по стълбите.

Райън отиде в дневната и започна да пъха документи в голям куфар и раница. Върху много от листовете личеше логото на градската полиция. Последвах го и продължих да разпитвам за роднини, които наемникът би могъл да използва, за да изтръгне информация. Родителите на Райън бяха починали. Брат му живееше във Вашингтон. Бащата на Джоан и втората му съпруга — първата беше починала — живеели наблизо, но били на екскурзия в Европа. Мари била единствената иМ сестра. Джоан не се била омъжвала преди.

— Има ли деца Джоан? — попитах.

Той се поколеба една дълга секунда.

— Не — рече накрая.

Кеслерови имаха приятели, естествено, но наемниците обикновено изнудват жертвите с кръвни роднини.

Погледнах пак към задния двор. Две къщи по-нататък един мъж бавно навиваше около лакътя си градински маркуч. Друг съсед сваляше мрежите на прозорците. Една къща наблизо изглеждаше стихнала, макар завесата да се отмести леко.

— Онази къща зад вас, по диагонала вляво? Там ли са собствениците според теб?

Райън погледна накъде соча.

— Да, видях Теди тази сутрин да отива в «Старбъкс». — После Райън се озърна към вратата да провери дали жена му е наблизо. — Знаеш ли, Корт, този свят… нашият? Джоан не се справя много добре с него. Плашат я неща, за които ние с теб дори не се замисляме. Понякога излиза от стаята, когато разговарям служебно. Ще ти бъда признателен, ако го вземеш под внимание.

— Съжалявам. Ще се постарая.

— Благодаря.

Райън се усмихна и се качи горе да си приготви багажа.

Всъщност се държах доста по-безцеремонно с чувствителната Джоан, отколкото беше необходимо, за да принудя Райън да ме помоли именно за тази услуга, която току-що приех да изпълня. Просто за да го привлека на моя страна.

Телефонът ми избръмча и в слушалката прозвуча:

— Фредерикс.

— Да, Фреди.

— Свивам в алеята, Корт. Не стреляй по мен.

Глава 5

Така и не бях разгадал причините за натрапчивото шегобийство на агента от ФБР. Навярно беше вид самозащита, както аз използвах като броня сериозното поведение. Дразнех се, но не се налагаше да живея с него като съпругата и децата му, та се стараех да не му обръщам внимание.

Казах му:

— Влез през предния вход — и затворих.

Посрещнах на вратата високия белокос агент. Клер Дюбоа, чието пъргаво съзнание често я подтикваше да стига до чудати, ала точни умозаключения, веднъж отбеляза за Фреди: «Забелязал ли си, че най-добрите агенти на ФБР приличат на телевизионни мафиотски босове, а най-добрите мафиотски босове приличат на телевизионни агенти?». Не бях, но е съвсем вярно. Солиден като колона, винаги готов за действие, петдесет и пет годишният Пол Антъни Хавиер Фредерикс беше стар кадър на Бюрото; работеше там от завършването на колежа. Влезе в къщата, придружен от по-млад агент. И двамата ме последваха в кухнята.

Специален агент Руди Гарсия наближаваше трийсетте. Спретнат и резервиран, несъмнено бивш военен. Наблюдателен, сериозен и неженен; отсъдих, че сигурно е подходящ събеседник на по бира. Ала същото бях чувал и за себе си.

— Кеслерови си събират багажа. Новини от Западна Вирджиния?

Едно свиване на раменете изчерпа въпроса. И без това не очаквах много. Неидентифицирано превозно средство, неизвестен маршрут. Лавинг беше невидим.

— Къде според теб се намира, Фреди?

— Поне на два часа и нещо от Феърфакс. Най-малко — отвърна агентът, четейки окачената на стената статия за Райън. — Помня го. Естествено.

Гарсия обикаляше приземния етаж и надзърташе през прозорците. Беше добър — внимаваше да не го видят отвън.