Джефри Дивър - Пастирът

Райън трепна леко.

— Аз се опитвам… организацията ни и Бюрото се опитват от години да го заловят. И ето, признавам си. Да, тук сме, за да защитим теб и семейството ти. Но ти си ни като божи дар, детективе. Носиш медал, тактически грамотен си, въоръжен.

— Е, няколко години минаха оттогава.

— Уменията никога не се забравят. Нали? Като карането на велосипед.

Райън сведе скромно очи.

— Всяка седмица се упражнявам на стрелбището.

— Виждаш ли? — В тъмните му очи настъпи промяна, проблеснаха искрици. — Моля те да ни помогнеш да го заловим. Тук обаче няма да успеем. Не и в тази къща. Твърде опасно е за теб и за семейството ти. Твърде опасно е за съседите.

Той потупа пистолета си.

— Зареден съм с глейзери.

Обезопасени куршуми. Мощни, могат да убиват, но не проникват през стени и не нараняват случайни минувачи. Наричат ги «квартални боеприпаси».

— Лавинг обаче ще стреля с М4 или в МР5. Ще стане касапница. Ще пострадат невинни.

Той обмисли думите ми. Очите му се плъзнаха по мръсните чинии, сякаш ги забелязва за пръв път.

— Какво предлагаш?

— Ти, аз и още един мой колега ще сформираме защитен отряд. Ще заведем теб и семейството ти в подсигурена къща, за да сме в по-изгодна позиция от Лавинг. Хората ми или Бюрото ще се опитат да го заловят по улиците или в убежището му, ако го открият. Но ако се добере до нас — на което е способен — ти ще си ми от полза. Избрал съм отлична защитена къща.

Говорех тихо, за да му стане ясно, че молбата ми е извън протокола.

— Изглежда и преди си имал вземане-даване с него.

— Да — признах след кратко мълчание.

Докато размишляваше, откъм коридора долетя женски глас:

— Рай, онези мъже още са там. Започвам да…

Тя се появи на прага, застина и ме изгледа с присвити кафяви очи. Веднага разпознах лицето иМ от снимките, които ми беше изпратила Дюбоа. Джоан Кеслер. С маратонки, джинси и тъмен пуловер с цип, от който тук-там стърчаха нишки. Имаше приятни, макар и не мили или екзотични черти. По загорялото иМ лице личаха бръчици от слънцето. Явно прекарваше доста време на открито в градината — досетих се по ниско изрязаните нокти, два, от които счупени. Не изглеждаше атлетична, въпреки че за разлика от съпруга си беше стройна. Дългата иМ, къдрава, тъмноруса коса беше вързана на опашка. Носеше очила със стилни рамки, но с дебели стъкла — спомен от някогашната иМ кариера. Джоан Кеслер изглеждаше като типичен статистик в транспортното министерство.

Краткотрайната уплаха, изписала се по лицето иМ при вида ми — очевидно не беше ме чула да влизам — се смени с абсолютно равнодушие. Не каменно, студено или гневно, а вцепенено — жена, свикнала със света на книгите, предположих, потресена от събитията.

— Това е агент Корт. Работи в министерството на правосъдието. Бодигард.

Не поправих Райън нито за работодателя, нито за служебното си положение. Поех безжизнената ръка на Джоан и иМ се усмихнах бегло. Очите иМ останаха безучастни.

— Госпожо Кеслер…

— Джоан.

— Запозната ли сте със ситуацията?

— Рай ми каза, че е станало някакво объркване. Някой решил, че го заплашват.

Погледнах към Райън, който кимна в отговор. Със спокойно изражение заобяснявах на Джоан:

— Възможно е да е грешка, да, но е факт, че са наели човек да получи информация от съпруга ви.

Лицето иМ се изопна.

— Смятате, че наистина ни грози опасност — прошепна.

— Да. — Разказах иМ какво вършат «разузнавачите» и кой е Хенри Лавинг. — Професионалист на свободна практика — обобщих.

— Нали не твърдите, че измъчва хората или нещо подобно? — тихо попита Джоан, взряна в съпруга си със зловещо безчувствени очи.

— Точно това твърдя — отвърнах аз.

Глава 4

— Някои «разузнавачи» подкупват, други заплашват, трети изнудват с нелицеприятна информация — уточних. — Ала мъжът, взел на мушка Райън, се е специализирал в сферата на телесното.

— Телесното — промърмори Джоан. — «Специализирал.» Звучи сякаш е лекар или адвокат.

Нищо не казах. В нашата професия търсим всевъзможни начини да си помогнем. Като в игрите върху дъска. Обичам да виждам съперника си. Научавам много от езика на тялото, изказа, начина, по който среща погледа ми, облеклото. Дори от ритъма на дишане. Трябваше да убедя Кеслерови, че съм им необходим. Решението ми се основаваше на непосредствени впечатления. Обърнах се и към двамата, макар вниманието ми да бе насочено предимно към съпругата. Подхванах равно, доразвивайки сведенията, които вече бях изложил пред Райън: