Ан Райс - Полунощ

Кажете сега, как може да се разказва подобно нещо, докато се седи до ковчега?

Рита се усмихна въпреки себе си. Тя винаги бе харесвала старата сестра Бриджит Мари.

- Мейфеър не са ирландци - каза тя. - Те са богати, а богатите не се държат така.

- О, ирландци са, Рита Мей. Достатъчно ирландци са, за да са откачени. Точно известният ирландски архитект Дарси Монахан е построил онази къща, а той е баща на госпожица Мери Бет. И госпожица Карл е дъщеря на съдия Макинтайър, а той е ирландец. Със сигурност са ирландци. Ирландци са, колкото и всички останали.

Тя бе изумена, че съпругът и? говори толкова много. Мейфеър го притесняваха, това беше ясно, точно както бяха притеснявали и баща му, а никой никога не бе разказвал на Рита цялата история.

Тя отиде на погребалната служба на госпожица Нанси в параклиса. Следваше процесията със своята кола. Мина по Първа улица, покрай старата къща, заради Деидре. Но тя не даде никакъв признак, че дори е забелязала всичките тези черни лимузини.

Бяха дошли много Мейфеър. Откъде? Рита разпозна нюйоркско и калифорнийско наречие и дори южняшко от Атланта и Алабама. И после онези от Ню Орлиънс! Не можа да повярва, когато видя списъка. Имаше членове на рода от целия град, от Метаир и отвъд реката.

Беше дошъл дори един англичанин, белокос джентълмен с ленен костюм, който носеше бастунче. Той изостана и закрачи с нея.

- Боже, каква ужасна жега е днес - каза с елегантния си британски акцент. Когато Рита се препъна на пътеката, той я прихвана за ръката. Много мило от негова страна.

Какво ли мислеха тези хора за онази ужасна стара къща, чудеше се тя, и за гробището «Лафайет» с всичките му гниещи гробове. Хората се тълпяха по тесните пътеки, надигаха се на пръсти, за да виждат над покривите на високите гробници. Във високата трева имаше комари. Един туристически автобус спря при портите на гробището. О, на туристите със сигурност щеше да им хареса. Е, напълнете очите тогава!

Но най-големият шок беше братовчедката, отнесла бебето на Деидре. Тя беше тук - Ели Мейфеър от Калифорния. Джери я посочи, докато свещеникът изричаше финалните слова. Тя бе присъствала на всяко погребение през последните трийсет години. Висока, тъмнокоса жена със синя ленена рокля без ръкави и красива загоряла кожа. Носеше голяма бяла шапка, като шапките за слънце, и черни очила. Изглеждаше като кинозвезда. Как се бяха скупчили около нея. Хората стискаха ръката и?. Целуваха напудрената и? буза. Дали, когато се привеждаха достатъчно близо, питаха за дъщерята на Деидре?

Рита избърса очи. Рита Мей, те ще ми вземат бебето. Какво бе направила с малкото парченце от бялата картичка с думата: «Таламаска»? Вероятно беше някъде тук, в молитвеника. Тя никога не изхвърляше нищо. Може би трябваше да поговори с тази жена, просто да я попита как да се свърже с дъщерята на Деидре. Може би някой ден това момиче трябва да узнае онова, което Рита Мей имаше да му каже. Но какво право имаше да се бърка? Ако Деидре си отидеше преди нея и Рита видеше онази жена отново, тогава щеше да я попита. Нищо нямаше да я спре.

Тя бе на път да се разплаче и, представете си, всички тези хора щяха да си помислят, че плаче за старата госпожица Нанси. Голям смях. Обърна се, опита се да скрие лицето си и тогава видя англичанина. Взираше се в нея. Имаше много странно изражение, като че се притесняваше, че тя ще заплаче, и тогава тя наистина заплака и му махна с ръка, като да каже - всичко е наред. Но той все пак се приближи.

Предложи и? ръка, както бе сторил преди малко, отведе я малко настрани - там имаше една малка пейка и Рита седна. После вдигна поглед, можеше да се закълне, че госпожица Карл се взира в нея и в англичанина, но госпожица Карл бе много далече, а и слънцето се отразяваше в очилата и?. Вероятно изобщо не ги виждаше.

И тогава англичанинът и? подаде малка бяла картичка и и? каза, че би искал да поговори с нея. «За какво», зачуди се тя, но все пак пое картичката и я сложи в джоба си.

Беше късно вечерта, когато извади картичката. Търсеше молитвената карта от погребението. И тогава я видя, малката бяла картичка със същите онези имена, след всичките тези години - Таламаска и Аарън Лайтнър.

За миг Рита Мей реши, че сигурно ще припадне. Може би беше направила голяма грешка. Тя затърси из молитвеника си старата картичка или каквото бе останало от нея. Беше сигурна, имената бяха същите, и на тази, новата, англичанинът бе написал с мастило името на хотел «Монтлеон» в центъра и номера на стаята си.