Ан Райс - Полунощ

- Не, доколкото знам, но някой все пак винаги ги слага тук. - И после отново млъкна, както винаги. Никога не споделяше всичко, което знае.

След година, когато той почина, Рита се почувства толкова зле, сякаш бе загубила собствения си баща. Все се чудеше какви ли тайни бе отнесъл със себе си. Винаги се бе държал добре с нея. А Джери вече не беше същият. След това винаги бе нервен, когато си имаше работа със старите фамилии.

Деидре се върна в къщата на Първа улица през седемдесет и шеста като безмозъчен идиот заради шоковата терапия.

Отец Матингли отиде да я види. Не и? беше останал никакъв мозък. Беше просто като бебе, така казал на Джери, като сенилна стара жена.

Рита също отиде да я посети. Бяха минали години от онази ужасна схватка с госпожица Карлота. Рита вече имаше три деца. Не се страхуваше от старата жена. Избра красив бял копринен халат за Деидре от «Д. Х. Холмс».

Мис Нанси я отведе на верандата и каза на Деидре:

- Виж какво ти е донесла Рита Мей Лониган, Деидре.

Просто безмозъчен идиот. И колко ужасно беше да видиш онази красива смарагдова огърлица на врата и?. Сякаш и? я слагаха, за да и? се подиграят, и то върху памучната нощница.

Краката и? изглеждаха подути и крехки, почиваха на голите дъски на верандата. Главата и? бе клюмнала на една страна, а очите и? се взираха през мрежата. Но иначе тя още си беше Деидре - още беше хубава и сладка. Рита трябваше да се махне оттам.

Никога нямаше да се върне тук.

Но не мина и седмица и тя се върна на Първа улица. Само поспря до оградата да помаха на Деидре. Но тя дори не я забеляза. Рита все пак продължи да идва.

С времето като че Деидре започваше да се изгърбва и да отслабва още повече, ръцете и? вече не лежаха в скута, а бяха свити нагоре, до гърдите. Рита така и не се приближи достатъчно, за да се увери в това. По-добре беше просто да и? маха от оградата.

Следващата година умря госпожица Нанси и Рита каза, че ще отиде на погребението.

- Заради Деидре.

- Но скъпа, Деидре дори няма да разбере, че си го направила - рече Джери. - Тя не е продумвала от години.

Но за Рита това нямаше значение. Щеше да иде.

А колкото до Джери, той не искаше да има нищо общо със семейство Мейфеър. Сега баща му му липсваше повече отвсякога.

- Защо, по дяволите, не се обадят на някой друг погребален дом? - мърмореше той под нос. Другите го правеха, сега, когато баща му вече го нямаше. Защо Мейфеър не постъпваха като тях? Той мразеше старите фамилии.

- Поне този път е естествена смърт, или така казаха - рече той.

Това вече наистина стресна Рита.

- Какво, да не би госпожица Бел и госпожица Мили да не са умрели от естествена смърт? - учуди се тя.

След като си свърши работата по погребението на госпожица Нанси, той каза на Рита, че е било ужасно да влезе в онази къща, за да я изнесат.

Също като едно време било - спалнята на горния етаж с дръпнати завеси и две свещи пред икона на Богородица. Миришело на урина. А госпожица Нанси била умряла преди часове, и то в тази жега.

А бедната Деидре на верандата, сгърчена като човешки геврек, и онази чернокожа сестра, която я държи за ръката и нарежда на глас молитви, сякаш Деидре изобщо осъзнава, че тя е тук, да не говорим, че я слуша.

Мис Карлота не искаше да влиза в стаята на Нанси. Стоеше в коридора със скръстени ръце.

- Има ожулвания, госпожице Карл. По ръцете и краката. Да не би да е падала?

- Получи първия удар на стълбището, господин Лониган.

Господи, как му се искаше баща му да беше тук. Той знаеше как да се оправя с тия хора.

- Рита Мей, кажи ми защо, по дяволите, тя не е била в болница? Сега не сме хиляда осемстотин четирийсет и втора! Това питам, защо?

- Някои хора просто искат да са си у дома, Джери - каза Рита. Нима не му бяха дали подписан смъртен акт?

Да, дали му бяха. Разбира се. Но той просто мразел тия стари фамилии.

- Никога не знаеш какво ще направят - ядосваше се той. - И то не само Мейфеър, а и всички останали стари семейства.

Понякога роднините дори нахлували в погребалната зала и започвали да гримират трупа със собствената си пудра и червило. Никой с поне малко мозък не би сторил подобно нещо.

Да не говорим за онези ирландски старци, които се смеели и шегували, докато носели ковчега. Дори някой от тях можел да пусне своя край и да стовари цялата му тежест на брат си, за да започне да подскача по гробищната алея, сякаш е на Марди Грас.

Пък и от историите, които старците разказват по време на бдението, можело направо да ти призлее. Старата сестра Бриджит Мари бе разказала една нощ на долния етаж за някакво пътуване с кораб от Ирландия: една майка заплашила бебето си в плетената люлчица: «Ако не спреш да ревеш, ще те хвърля зад борда». После заръчала на малкото си момченце да го наглежда. Когато се върнала, бебето го нямало в люлката. Малкото момченце казало: «Ами то отново започна да плаче и аз го хвърлих зад борда».