Ан Райс - Полунощ

- Чакайте малко, вижте, тук на гърба има нещо, написано на ръка - каза Ред. - Вижте!

Аарън Лайтнър. Но нямаше телефон. Номерата сигурно бяха отпечатани на лицевата страна. Изгладиха картичката дори с ютия, но и това не помогна.

Рита стори всичко по силите си.

Провери в телефонния указател за Аарън Лайтнър и Таламаска, каквото и да означаваше. Обади се на услуги. Помоли оператора да и? каже дали няма някой необявен номер. Дори пусна обяви в «Таймс-Пикаюн» и в «Стейтс-Айтъм».

- Картичката е била стара и замърсена още преди да попадне у теб - напомни и? Джери. Петдесет долара за обяви бяха предостатъчно. Старият Ред каза, че според него е време да се откаже. Но едно трябваше да му се признае - не я упрекна нито веднъж.

- Скъпа, не отивай пак в онази къща - каза Ред. - Не ме е страх от госпожица Карлота и прочее, но просто не искам да си имаш вземане-даване с онези хора.

Рита видя как Джери погледна баща си и как баща му го погледна в отговор. Те знаеха нещо, което не искаха да кажат. «Лониган и синове» бяха погребали майката на Деидре, когато бе паднала от онзи прозорец преди години, а Ред помнеше и баба и?, която също «умряла млада», както се бе изразила самата Деидре.

Но баща и син не обелваха и дума, както се и очакваше от погребални агенти. А Рита сега бе твърде нещастна, за да чуе и историята на онази ужасна стара къща и жените в нея.

Плачеше в леглото, както навремето в пансиона. Може би Деидре бе видяла обявите във вестниците и знаеше, че Рита се опитва да изпълни желанието и?.

Мина още една година, преди Рита да види отново Деидре. Бебето отдавна бе отнесено. Някакви братовчеди от Калифорния го бяха взели. Добри хора, казваха, богати. Мъжът бил адвокат като госпожица Карл. Щели да се грижат добре за бебето.

Сестра Бриджит Мари от «Свети Алфонс» каза на Джери, че според монахините от «Болница на милосърдието» бебето било красиво малко момиченце с руса коса. Изобщо нямало черните къдрици на Деидре. А отец Лафърти положил детето в ръцете и? и казал: «Целуни бебето си», а после и? го взел.

Рита изтръпна. Така хората целуваха мъртвец, преди да затворят ковчега. «Целуни бебето си», а после ти го взимат.

Нищо чудно, че Деидре бе получила нервен срив. От болницата я отведоха направо в санаториум.

- Това не е необичайно за Мейфеър - каза Ред Лониган, като поклащаше глава. - Така си отиде и Лайънъл Мейфеър, в усмирителна риза.

Рита попита какво означава това, но не получи отговор.

- О, но те не трябваше да постъпват така - настояваше. - Тя е толкова прекрасна. Не би наранила никого.

Накрая чу, че Деидре отново си е у дома, и една събота реши да отиде на службата в параклиса «Богородица на безкрайната благодат» в Гардън Дистрикт. Там богаташите ходеха най-често. Те не идваха в големите стари енорийски църкви - «Света Богородица» и «Свети Алфонс» - от другата страна на Мегазин стрийт.

Рита отиде за месата в десет, като си мислеше - е, само ще мина покрай къщата на Мейфеър на връщане. Но това не се наложи, защото Деидре беше на службата - седеше между баба си, госпожица Бел, и госпожица Мили. Слава богу, госпожица Карлота я нямаше.

Деидре и? се стори направо ужасяваща. Приличаше на призрака на Банко, както би казала майка и?. Имаше тъмни кръгове под очите, беше облечена в някаква стара габардинена дреха, която не и? беше по мярка, с подплънки на раменете. Сигурно някоя от стариците в къщата и? я беше дала.

След службата, докато слизаха по мраморните стъпала, Рита преглътна, пое си дълбоко дъх и изтича след Деидре.

Деидре веднага и? се усмихна със своята красива усмивка. Но когато се опита да заговори, не можа да каже почти нищо, успя да прошепне само: «Рита Мей!».

Рита Мей се наведе да я целуне и прошепна:

- Диди, опитах се да направя каквото ме помоли, но не мога да открия онзи мъж. Картичката бе съсипана.

Очите на Деидре бяха широко отворени, празни. Да не би да не си спомняше? Възможно ли беше? Поне госпожица Мили и госпожица Бел не бяха забелязали ставащото, поздравяваха се с излизащите от църквата. А горката стара госпожица Бел и без това не забелязваше нищо.

Тогава Деидре като че ли си спомни.

- Не се тревожи, Рита Мей - каза тя. Отново красивата усмивка. Стисна ръката на Рита и се наведе напред да я целуне по бузата. Тогава леля и? Мили каза:

- Трябва да тръгваме, скъпа.

Да, такава беше Деидре Мейфеър за Рита. Не се тревожи, Рита Мей. Най-сладкото момиче, което познаваше.

Не след дълго Деидре отново бе в настанена в санаториум. Беше бродила боса из Джаксън авеню и си бе говорила сама на глас. Казаха, че е в психиатрия в Тексас, а след това Рита чу само, че била «неизлечимо» болна и никога вече… няма да си дойде у дома.