Ан Райс - Полунощ

- Той искаше да се появи пред Дебора - чух се да обяснявам. - И това, че съм го видял, само доказва, че всеки би могъл да го види, че той може по някакъв странен начин да приема физическа форма.

- Да, но как го прави?

И отново зарових в паметта си за всичко, което бях прочел в писанията на древните.

- Ако това същество може да ти носи бижута, значи може да събира и малки частички материя, за да създаде човешка форма.

За миг отново се озовах в Амстердам, в леглото с моята Дебора, и отново чух думите и?. Разказах всичко това на дъщеря си, на вещицата в прегръдките ми, която ме наливаше с вино, което сигурно щях да пия още хиляди пъти, преди да ме освободи.

- Но щом знаеш, че съм ти баща, защо стори това? - попитах аз и в същия миг се наведох да я целуна.

Тя ме отблъсна леко.

- Нуждая се от твоя ръст и твоята сила, татко. Искам дете от теб - син, който няма да наследи болестта на Антоан, или дъщеря, която ще вижда Лашър, защото той не се явява на мъже. - Замисли се за миг и продължи: - Разбираш ли, за мен ти не си просто мъж, а мъж, свързан с мен по кръв.

Значи бе планирала всичко.

- Но има и още нещо - добави тя. - Знаеш ли какво е да почувствам прегръдката на истински мъж? Да усетя истински мъж върху себе си? И защо той да не бъде моят баща, ако е най-привлекателният от всички, които съм срещала?

Тогава се сетих за теб, Стефан, и за твоето предупреждение. Сетих се и за Александър. Дали в този момент той стенеше заради мен в метрополията на ордена?

Вероятно съм се разплакал, защото си спомням, че тя ме утешаваше и то с голямо съчувствие. После буквално се залепи за мен, като дете, и каза, че ние двамата знаем неща, които никой друг никога не е знаел, освен Дебора, но тя вече била мъртва. И се разплака. Разплака се за нея.

- Когато той дойде при мен и ми каза, че тя е мъртва, аз плаках. Плаках много. Не можех да спра. Те чукаха по вратите и крещяха: «Шарлот, излез». До този момент не го бях виждала, нито знаех за него. Майка ми беше казала: «Сложи си смарагдовата огърлица и той ще те намери чрез нея». Но той не е имал нужда от нея, сега го зная. Лежах в мрака сама, когато дойде. Ще ти кажа една ужасна тайна. До този миг дори не вярвах в него! Не вярвах. Стисках малката кукла, която тя ми даде, куклата на майка ми…

- Да, казаха ми за нея в Монклеве.

- Тя е направена от кост и коса от Сузан, или поне така твърдеше майка ми. Лашър взел кичур от косата на Сузан, докато била в затвора, а след като я изгорили - взел и кост. От тях майка ми направила тази кукла, както Сузан и? казала. С нея можела да призовава духа и?. Та тогава аз я взех и сторих това, което Дебора ми каза. Но Сузан не дойде при мен! Не чух нищо, не усетих нищо. Дори се зачудих дали нещата, в които майка ми вярваше, са истина. Но той дойде. Усетих го как се приближава в мрака, усетих ласката му.

- Как така ласка?

- Докосна ме, както ти ме докосваш сега. Лежах в тъмното и усетих устни на гърдите си. После устни върху моите устни. Галеше ме между краката. Изправих се. Реших, че това е сън, сън за времето, в което Антоан още бе мъж. Но той беше там! Каза ми: «Нямаш нужда от Антоан, красива Шарлот». И тогава, разбираш ли, аз сложих огърлицата. Сложих я, както майка ми ми бе казала.

- И той ти каза, че тя е мъртва?

- Да, че е паднала от кулата на катедралата и че ти си бутнал злия свещеник. О, но той говореше невероятно странно. Не можеш да си представиш колко странни бяха думите му. Сякаш ги бе събрал от целия свят, както събираше бижута и злато.

- Разкажи ми - казах и?.

Тя се замисли.

- Не мога - отвърна с въздишка.

Но после все пак опита и сега ще направя всичко възможно да предам думите и?:

- Аз съм тук, Шарлот, аз съм Лашър, тук съм. Духът на Дебора напусна тялото и? и не ме вижда вече, напусна земята. Враговете и? се разбягаха наляво и надясно от страх. Виж ме, Шарлот, чуй ме, защото аз съществувам, за да ти служа, и само да ти служа аз съществувам. - Тя отново въздъхна. - Но още по-странното е, че тогава той ми разказа една дълга история. Защото аз го попитах какво е станало с майка ми и той отвърна: «Аз дойдох и вдигнах керемидите от покривите, и ги накарах да летят из въздуха. Вдигнах праха от земята и го накарах да лети във въздуха».

- Какво друго каза духът за собствената си природа?

- Само, че винаги е съществувал. Преди да има мъже и жени, той е съществувал.

- И ти му вярваш?

- А защо да не му вярвам?

Не отговорих, но в душата си не му вярвах, без да знам защо.

- Как така е бил близо до камъните в Донелайт? - попитах. - Защото там го е призовала Сузан за първи път, нали така?