Ан Райс - Полунощ

- Той не е бил никъде, когато тя го е призовала, съществуването му е започнало с нейния зов. С други думи, той не е знаел за собственото си съществуване преди това. Знанието му за него самия се е породило заедно с нейното знание за него и сега укрепва с моето.

- О, но не разбираш ли, че това може да е просто ласкателство?

- Ти говориш за него, като че той няма чувства. Не е така. Казах ти, чух го да плаче.

- За какво? Моля те, кажи ми.

- Заради смъртта на майка ми. Ако тя му бе позволила, той е щял да унищожи всички в Монклеве. И виновни, и невинни са щели да бъдат наказани. Но майка ми не можела да си представи такова нещо. Тя е жадувала единствено собственото си избавление, затова се хвърлила от кулата. Ако беше по-силна…

- А ти си по-силна?

- Няма смисъл да се използва силата му за разрушение.

- Да, тук съм съгласен с теб, трябва да призная. - Замислих се за всичко това, опитвах се да го запомня дума по дума и мисля, че ми се удаде. И вероятно тя разбра това, защото ми каза тъжно:

- Кажи как да ти позволя да си тръгнеш оттук, след като знаеш всичко това за него и за мен?

- Ще ме убиеш ли? - попитах я.

Тя зарида. Обърна глава към възглавницата.

- Остани с мен - прошепна. - Майка ми те е помолила за това, но ти си отказал. Остани с мен. От теб мога да имам силни деца.

- Аз съм ти баща. Луда ли си да ме молиш за такова нещо?

- И какво от това! - извика тя. - Навсякъде около нас има само мрак и загадки. Какво от това? - Гласът и? ме изпълни с тъга.

Аз също се разплаках, но по-тихо. Целунах я по бузите и започнах да я утешавам. Казах и?, че трябва да вярваме в Таламаска, че със или без Божията помощ ние трябва да сме честни мъже и жени, че трябва да сме светци, защото само като светци можем да надделеем. Но тя се разплака още по-горчиво.

- Целият ти живот е минал напразно - каза. - Пропилял си го. Отрекъл си се от удоволствието, и то за нищо.

- Не е така - възразих и?. - Моите изследвания са моето удоволствие, както хирургията и изследванията са били удоволствията на баща ми, а те са дълготрайни удоволствия. Не се нуждая от удоволствията на плътта и никога не съм се нуждаел. Не се нуждая от богатства и затова съм свободен.

- Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? Ти се страхуваш от плътта. Таламаска ти предлага сигурност, както манастирите предлагат сигурност на монахините. Винаги си вършил само безопасни…

- Безопасно ли беше за мен да ида в Донелайт, или пък в Монклеве?

- Не, в това си бил смел, признавам. Както и когато дойде тук. Но не говоря за тази част от теб, а за онази скрита част, която е можела да познае любовта и страстта, но се е отказала от страх. Трябва да признаеш този грях така, както трябва да признаем, че тази нощ може само да ни направи по-силни и да ни накара да станем по-самотни и по-студени към останалите, сякаш тайните ни са някакъв щит.

- Но скъпа моя - казах аз, - аз не искам да бъда самотен и студен към останалите. Бях достатъчно самотен, когато влизах в градовете, в които горяха вещиците. Искам душата ми да е в хармония с останалите души. А този грях ме прави чудовище в собствените ми очи.

- Тогава какво ще правиш, Петир?

- Не зная - казах. - Не зная. Но ти си моя дъщеря. Ти мислиш за това, което правиш, трябва да ти го призная. Обмисляш, съобразяваш. Но не страдаш достатъчно!

- А защо трябва да страдам? - Тя се изсмя съвсем невинно. - Защо? - извика и се взря право в лицето ми.

Неспособен да отговоря на този въпрос, убиван от вината, опиянен от виното, аз заспах дълбоко. Събудих се на зазоряване.

Утринното небе бе изпълнено с огромни розови облаци, ревът на морето беше просто великолепен. Шарлот я нямаше. Видях, че вратата към външния свят е затворена, и разбрах, без дори да пробвам, че е залостена отвън. През малките прозорчета в стените не можеше да се провре и дете. Сега те бяха затворени с капаци, през които свиреше вятърът, малката стая бе изпълнена със свеж въздух от морето.

Замаян, аз се взрях в просветляващото небе. Исках да се върна в Амстердам, макар че се чувствах напълно опозорен.

Когато опитах да стана, да пренебрегна болката в главата и корема, аз видях някаква призрачна форма да стои вляво на затворените врати, в сенчестия ъгъл на стаята.

Дълго се чудих дали не е някаква халюцинация на отровения ми от отварата мозък, или пък игра на светлината. Но не беше. Изглеждаше като човек - висок, тъмнокос - и се взираше право в мен, както лежах на кревата. Като че искаше да ми каже нещо.

- Лашър - прошепнах аз.

- Глупаво за човек да идва тук - каза създанието. Но устните му не помръднаха и аз дори не чух гласа му с ушите си. - Глупаво да искаш да застанеш между мен и вещицата, която обичам, отново.