Ан Райс - Полунощ

- Има причина да изберат теб.

- Да, точно така е. Аз съм човекът за това, заради онова, което бях. Няма грешка. Зная, че отново говоря като откачен. Много ме бива в това, няма спор. Приказки на шизофреник, който чува гласове, които му казват да спаси света. Знаеш ли какво говорят приятелите ми за мен?

- Какво?

Той намести очилата си и разцъфна в най-хубавата си усмивка.

- Майкъл не е толкова глупав, колкото изглежда.

Тя се засмя, прекрасен смях.

- Не изглеждаш глупав. Просто изглеждаш твърде добре, за да е истина. - Тя изгаси цигарата си. - Но ти знаеш колко си хубав. Не е нужно да ти го казвам. Какво друго можеш да си спомниш?

Той се поколеба, определено бе наелектризиран от последния комплимент. Имаше ли време да идат отново в леглото? Не, нямаше. Скоро трябваше да хване самолета.

- Нещо за портал - каза той. - Сигурен съм. Но пак не мога да си го спомня. Всичко избледнява с времето. Но зная, че имаше и някакъв номер. И някакво бижу. Красиво бижу. Дори не мога да кажа, че сега си спомням. По-скоро е нещо като вяра. Но вярвам, че всички тези неща имат нещо общо с онова. Имат нещо общо с отиването ми у дома, с усещането, че трябва да направя нещо ужасно важно и че Ню Орлиънс е част от него, и онази улица, по която обичах да се разхождам като дете.

- Коя улица?

- Първа улица. Красива е, започва от Мегазин стрийт, близо до нашата къща, и продължава към Чарлз авеню, около пет пресечки, намира се в старата част на града, която се нарича Гардън Дистрикт.

- Където живеят вещиците.

- Да, точно така, вещиците от Гардън Дистрикт - каза той с усмивка. - Поне според сестра Бриджит Мари.

- А този квартал мрачен ли е, като място на вещици? - попита тя.

- Не, не бих казал. Но е като някаква тъмна част от гората насред града. Големи дървета, дървета, каквито не си виждала. Нищо тук не може да се сравни с тях. Може би и в цяла Америка. А къщите са градски тип, близо до тротоара, но са толкова огромни и не са залепени една за друга, имат градини. И там е и онази къща, покрай която винаги обичах да минавам, много висока и тясна. Спирах и я гледах през металната ограда, която беше украсена с рози от ковано желязо. Сега е постоянно пред очите ми - след инцидента - и аз не спирам да мисля, че трябва да се върна там, трябва да се върна спешно. Дори докато седя тук, се чувствам виновен, че не съм в самолета.

По лицето и? мина сянка.

- Искам да останеш тук известно време - каза тя. Прекрасен, дълбок, дрезгав глас. - Не си в добра форма. Имаш нужда от почивка, истинска почивка, без пиячка.

- Права си, но не мога да го направя, Роуан. Не мога да обясня напрежението, което чувствам. Ще ме тормози, докато не се прибера у дома.

- Това е друго нещо, Майкъл. Защо да е дом? Не познаваш никого там.

- О, дом е, скъпа, дом е. Зная - засмя се той. - Бях в изгнание твърде дълго. Знаех го още преди инцидента. Сутринта, преди да се случи, беше най-прекрасната, събудих се и мислех за дома. Мислех за онзи път, когато отидохме до Гълф Коуст, беше привечер и бе топло, определено топло…

- А ще можеш ли да минеш без пиене, когато си тръгнеш оттук?

Той въздъхна и преднамерено разцъфна в една от най-чаровните си усмивки - онази, която винаги бе вършила работа - и и? смигна.

- Ирландски лъжи ли искаш да чуеш, лейди, или истината?

- Майкъл… - В гласа и? нямаше само неодобрение, а разочарование.

- Зная, зная - каза той. - Всичко, което казваш, е вярно. Виж, ти не знаеш какво стори за мен само като ме измъкна от онази къща, само като ме изслуша. Искам да направя каквото ми казваш…

- Разкажи ми повече за онази къща - помоли тя.

Той отново се замисли, преди да започне.

- Беше в неокласически стил - знаеш ли какво е това? - но все пак бе различна. Имаше веранди отпред и отстрани, истински нюорлиански веранди. Трудно е да се опише къща като тази на човек, който никога не е бил в Ню Орлиънс. Виждала ли си снимки на града?

Тя поклати глава.

- Ели никога не говореше по тази тема.

- Звучи ми нечестно, Роуан.

Тя сви рамене.

- Но беше така. Ели искаше да вярва, че съм нейна дъщеря. Ако попитах за биологичните си родители, тя смяташе, че съм нещастна, че не ме е обичала достатъчно. Нямаше смисъл да се опитвам да избивам тия идеи от главата и?. - Отпи малко кафе. - Преди последното си влизане в болницата тя изгори всичко от писалището си. Видях я. Изгори всичко в камината. Снимки, писма, такива неща. Не осъзнавах, че това е краят. Или може би просто не съм мислила за това. Тя знаеше, че няма да се върне. - Спря за миг, после сипа още кафе в чашите.