Ан Райс - Полунощ

- Работническа класа - бе казал. Това се оказа много интересно за нея. Как било там на юг? Той заговори за големите семейства, за големите погребения, за тесните малки типови къщи с покритите с линолеум подове, цветята в големите колкото пощенски марки градинки. Старомодно ли и? се струва? Може би и на него вече му изглежда така, само дето спомените му причиняват болка, защото неистово иска да се върне у дома.

- Не става дума само за тях и за виденията. Искам да се върна там, искам да вървя по улица «Благовещение»…

- Така ли се казва улицата, където си израснал? Красиво е.

Той не и? каза за плевелите в канавките, за мъжете, седнали на стълбите с вечните кутии бира, за вечната миризма на варено зеле, за крайбрежните влакове, които караха прозорците да тракат.

По-лесно му беше да говори за живота си тук - за Елизабет, за Джудит, за аборта, който бе разрушил живота му с нея; за последните няколко години и за тяхната странна пустота, за чувството, че очаква нещо, без да знае какво. Каза и? за къщите и колко много ги обича; за типичните за Сан Франциско големи сгради в италиански стил и стил кралица Ана, за пансиона, който бе искал да реставрира на Юниън стрийт, а после някак заговори и за къщите, които наистина обичаше, къщите в Ню Орлиънс. Вярвал, че в тях може да има призраци, защото те са нещо повече от жилища и нищо чудно да могат да откраднат душата ти.

Това споделяне беше лесно, задълбочаваха знанията си един за друг, увеличаваха интимността, която вече усещаха. Хареса му как тя говори за морето; за това да си сам на палубата с чаша кафе в ръка и вятърът да вие покрай кокпита. На него това не му допадаше, но му хареса да я слуша да говори за морето. Харесваше му изражението на сивите и? очи; харесваше му простотата на леките и? отпуснати жестове.

Той подхвана дори откачения разговор за филмите и повтарящите се образи на отмъстителни бебета и деца, за начина, по който се бе чувствал - сякаш всичко се опитва да му каже нещо. Може би е само на крачка от лудницата, но пък дали някои от пациентите не попадат там, защото са възприели шаблоните твърде буквално? Какво мисли тя? А смъртта? Той бе мислил много и за смъртта, но напоследък, дори преди инцидента, бе разбрал, че смъртта на друг човек вероятно е единственото наистина свръхестествено явление, на което е бил свидетел.

- Сега не говоря за лекари. Говоря за обикновените хора в модерния свят. Искам да кажа, че когато погледнеш към тялото и осъзнаеш, че животът си е отишъл от него, ти можеш да му крещиш, да го размяташ насам-натам, да се опитваш да го изправиш да седне и въобще да пробваш всички трикове, описани в книгите, но то ще е мъртво, абсолютно и недвусмислено мъртво…

- Разбирам какво искаш да кажеш.

- И трябва да знаем, че повечето от нас стават свидетели на подобно нещо само един или два пъти на двайсет години. Може и никога. Днешна Калифорния е населена с хора, които никога не са виждали смърт. Те никога не са виждали мъртво тяло! Просто когато някой умре, смятат, че не се е хранил здравословно или пък не е тичал сутрин…

Тя се засмя тихо.

- Всяка проклета смърт е убийство. Защо смяташ, че пращат адвокатите си при нас, лекарите?

- Така е, но има и още нещо. Те не вярват, че ще умрат! И когато някой друг умре, той е зад затворени врати, полагат го в затворен ковчег, ако горкият глупак е проявил лошия вкус да поиска ковчег и погребение, което, разбира се, не е трябвало да прави. По-добре погребална служба в някой ресторант със суши и бяло вино, и гости, които дори отказват да споменат за какво са се събрали! Бил съм на погребения в Калифорния, на които никой дори не продумва за умрелия! Но ако наистина си видял… и не си лекар, сестра или погребален агент… е, това е просто първокласно свръхестествено събитие, и вероятно най-свръхестественото събитие, което някога ще видиш.

- Нека ти кажа нещо за едно друго свръхестествено събитие - каза тя с усмивка. - Стана, когато имаш едно такова мъртво тяло на палубата на яхтата си, размяташ го насам-натам, говориш му и то внезапно отвори очи.

Усмихваше му се толкова красиво. Той понечи да я целуне и така точно тази тема от разговора намери своя край. Но важното беше, че не я бе объркал с налудничавите си приказки. Тя го разбираше напълно.

Защо трябваше да се случва онова друго нещо? Защо той го чувстваше като откраднато време?

Сега лежеше на килима и мислеше колко много я харесва и колко го тревожи нейната тъга и неговата самота, как не иска да си тръгва и все пак трябва да тръгне.