Ан Райс - Полунощ

Роуан се взираше встрани, замръзнала, устата и? бе като вкаменена. И той осъзна, че тя отново е на път да заплаче.

- Искам да дойда - каза тя. Сълзите вече избиваха.

- За бога, Роуан, съжалявам. Нямах право да те моля.

Сълзите бяха победени. Тя продължаваше да се взира във водата, сякаш това бе единственият начин да се овладее. Но все пак плачеше - той виждаше леките движения в гърлото и?, когато преглъщаше, и потрепването на раменете и?. И тогава като мълния го порази мисълта, че това е най-самотният човек, когото познава. Калифорния бе пълна с такива, но Роуан бе наистина изолирана. По един съвършено неегоистичен начин той се уплаши за нея, уплаши се да я остави в тази къща.

- Виж, Роуан, наистина съжалявам. Не мога да ти причиня това. То си е между вас с Ели. Когато си готова да идеш, ще го направиш. А засега аз трябва да се върна, но по съвършено друга причина. Трябва да си тръгна оттук, въпреки че изобщо не искам да го правя.

Сълзите отново се стичаха по лицето и?.

- Роуан.

- Майкъл - прошепна тя. - Аз съжалявам. Аз съм тази, която падна в прегръдките ти. А сега спри да се притесняваш за мен.

- Не, не говори така. - Той понечи да се изправи, защото искаше да я прегърне, но тя нямаше да му позволи. Посегна през масата и хвана ръката и?.

Заговори и? нежно:

- Ако мислиш, че не обичам да те прегръщам, да бърша сълзите ти, значи не използваш силата си, Роуан. Или просто не разбираш човек като мен.

Тя потрепери, обгърна плътно гърдите си с ръце, бретонът и? падна в очите. Изглеждаше толкова отчаяна, че му се прииска да я притисне към себе си и отново да я целуне.

- От какво се страхуваш всъщност? - попита я.

Тя отговори толкова тихо, че едва я чу:

- Че съм лоша, Майкъл, че съм лош човек, човек, който наистина може да вреди. Човек, в който дреме ужасно зло. Ето това ми казват моите сили, такива, каквито са.

- Роуан, не е грях, че си била по-добър човек от Ели и Греъм. И не е грях, че си ги мразела заради самотата си, че са те отгледали в изолация от всички, с които си свързана по кръв.

- Зная това, Майкъл. - Тя се усмихна, с топла, мила усмивка, пълна с благодарност и тихо примирение, но не вярваше в думите му. Чувстваше, че не може да види нещо изключително важно за нея, и сам го знае. Чувстваше, че се е провалил в това, точно както на борда на яхтата. Загледа се към дълбоката синя вода и после отново се обърна към него.

- Роуан, без значение какво ще стане в Ню Орлиънс, ние с теб ще се срещнем отново, и то скоро. Мога да ти се закълна пред цяла купчина библии, че ще се върна тук, но всъщност зная, че няма да стане така. Когато си тръгнах от Либърти стрийт, знаех, че вече няма да се върна там. Но ние ще се срещнем някъде, Роуан. Ако ти не можеш да стъпиш в Ню Орлиънс, тогава избери друго място и само кажи, аз ще дойда.

«Това е заради вас, копелета, там горе», помисли той, докато гледаше водата, а после и прашното синьо калифорнийско небе, «вие създания, каквито и да сте, които няма да се върнете, за да ме водите. Ще ида в Ню Орлиънс, ще ви последвам. Но тук между мен и тази жена има нещо, което е само мое.»

Роуан искаше да го откара до летището, но той настоя да хване такси. Беше твърде далече, а тя бе уморена. Имаше нужда да поспи.

Той взе душ и се обръсна. Не беше пил от почти дванайсет часа. Направо невероятно.

Когато слезе долу, тя отново седеше на камината с подвити крака. Беше много хубава в белите вълнени панталони и още един от онези страхотни плетени пуловери, които я караха да изглежда още по-дългокрака и крехка, елегантна като кошута. Ухаеше нежно на някакъв парфюм, чието име той бе знаел някога и още харесваше.

Целуна я по бузата и я прегърна доста дълго. Бе по-голям от нея с осемнайсет години, може би дори повече. Почувства това болезнено ясно, почувства го, когато остави устните си отново да докоснат твърдата и? закръглена буза.

Остави и? листче, на което бе написал името на хотел «Пончартрейн» и номера на стаята.

- Как мога да се свържа с теб в болницата или не е редно да го правя?

- Не, обади ми се. Проверявам съобщенията си постоянно. - Тя отиде до кухненския плот и написа номерата на тефтерчето за телефони, после откъсна страницата и я сложи в ръката му. - Ако ти създават трудности, просто им кажи, че очаквам обаждането ти. Ще ги предупредя.

- Дадено.

Тя отстъпи на крачка от него, пъхна ръце в джобовете си и наведе леко глава, когато го погледна.

- Не започвай да пиеш отново, Майкъл.

- Слушам, докторе - засмя се той. - Сега стоя тук и съм готов да ти го обещая, но след някоя и друга минута онези стюардеси…