Ан Райс - Полунощ

- После, след като тя умря, дори не можах да намеря адрес на близките и? там. Адвокатът и? нямаше никаква информация. Казала му, че не иска да търсим никого от там. Всичките и? пари бяха завещани на мен. И все пак тя често посещаваше роднините си в Ню Орлиънс. Обаждаше им се по телефона. Изобщо не успях да проумея всичко това.

- Толкова е тъжно, Роуан.

- Достатъчно говорихме за мен. Да се върнем към онази къща. Какво те кара да си я спомняш сега?

- О, къщите там не са като къщите тук - каза той. - Всяка има индивидуалност, характер. А онази е… мрачна, масивна, нещо като великолепен мрак. Построена е точно на ъгъла, едната и? страна е досами тротоара на пресечката. Господ знае колко обичам тази къща. В нея живее един мъж, като излязъл от роман на Дикенс е, кълна се, висок и просто въплъщение на джентълменството, ако разбираш какво искам да кажа. Обикновено го виждах в градината… - Той се поколеба, като че нещо се приближаваше към него, нещо съдбоносно.

- Какво има?

- Просто онова чувство, че всичко е свързано с него и онази къща. - Потрепери, сякаш му беше студено. - Не мога да си го обясня. Но зная, че мъжът има нещо общо с всичко това. Не мисля, че хората, които видях в отвъдното, искаха да забравя. Мисля, че те искаха да действам бързо, защото нещо ще се случи.

- Какво може да е то? - попита тя внимателно.

- Нещо в онази къща - отвърна Майкъл.

- Но защо ще искат да се връщаш в онази къща? - попита тя, отново внимателно, без предизвикателство.

- Защото имам силата да сторя нещо там; имам силата да въздействам на нещо. - Той погледна към ръцете си, така жалки в черните ръкавици. - Сякаш всичко си идваше на мястото. Сякаш целият свят е направен от малки парченца - и внезапно огромен брой от тези малки фрагменти се наместват и ти виждаш… виждаш…

- Картината?

- Да, точно така, картината. Е, моят живот е бил част от по-голяма картина. - Той отпи още една малка глътка от кафето. - Какво мислиш? Луд ли съм?

Тя поклати глава.

- Звучи твърде специално, за да си луд.

- Специално?

- Искам да кажа специфично.

Той се изсмя някак стреснато. Никой през всички тези седмици не бе казвал нищо подобно. Тя смачка цигарата си.

- Често ли мислиш за тази къща през последните няколко години?

- Почти не съм се сещал - каза той. - Не съм я забравил, но и не съм мислил много за нея. О, от време на време, предполагам, когато съм си спомнял Гардън Дистрикт, сигурно съм се сещал и за нея. Може да се каже, че онова място е незабравимо.

- Но тази ти обсебеност не е започнала, преди да получиш виденията?

- Определено - отвърна той. - Има и други спомени за дома, но спомените за тази къща са най-натрапчиви.

- Значи, когато мислиш за онези видения, не си спомняш да е станало дума за къщата…

- Не, нищо определено. И все пак… - И ето го отново, онова усещане. Но внезапно той се уплаши от силата на предположението. Сякаш цялото нещастие на последните няколко месеца се връщаше. И все пак се чувстваше добре, че тя му вярва, че го слуша. Харесваше лекотата, с която владееше положението, първото нещо, което му направи впечатление в нея предната нощ.

Тя го гледаше, гледаше го сякаш чуваше и мислите му. Той си помисли за странните необуздани сили, как грозно объркваха всичко, вместо да го изясняват.

- Е, какво ми има? - попита той. - Питам те като лекар, като специалист по мозъци, какво мислиш? Какво да правя? Защо постоянно виждам онази къща и онзи мъж? Защо се чувствам длъжен да бъда там сега?

Тя се замисли, тиха, неподвижна, сивите и? очи бяха големи и фиксирани в някаква точка отвъд прозореца, дългите и? изящни ръце отново бяха скръстени. И тогава каза:

- Мисля, че трябва да идеш там, няма съмнение в това. Няма да се успокоиш, докато не го направиш. Иди и виж тази къща. Кой знае? Може вече да не е там. Или пък да не усетиш нищо особено, когато я видиш. Във всеки случай трябва да провериш. Може би има някакво психологическо обяснение на тази твоя фиксидея, както я наричат, но не съм сигурна в това. Подозирам, че си видял нещо, че си бил някъде. Знаем, че се случва с много хора, или поне те твърдят така, когато се върнат. Но може би просто го интерпретираш погрешно.

- Наистина не разполагам с много - призна той.

- Смяташ ли, че те са предизвикали инцидента?

- Боже, дори не съм мислил за подобно нещо.

- Нима?

- Искам да кажа, че това просто се случи и те са били там, видели са внезапно появилата се възможност. Би било ужасно да мисля, че те са го причинили. Това би променило нещата, не смяташ ли?