Мери Кларк: Лунната светлина ти отива

Ърл понечи да излезе от колата и после спря.

— Лаям, ти знаеше къде държа ключа за музея, както и ключовете за катафалката, нали? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, просто искам да знам дали не си споменал на някого за тях?

— Не, не съм. Хайде, Ърл. Изморен си. Върви си вкъщи, за да мога и аз да тръгвам.

Ърл излезе и тресна вратата.

Лаям Мур Пейн моментално излезе от паркинга и подкара по страничната уличка. Не забеляза колата, която се отдели от бордюра и го последва на дискретно разстояние, когато сви надясно.

Всичко се разплиташе, помисли си мрачно. Знаеха, че е собственик на резиденцията. Ърл вече беше започнал да подозира, че той бе влизал в музея снощи. Телата щяха да бъдат ексхумирани и щяха да открият, че на жените са давани неподходящи лекарства. Ако имаше късмет, щяха да обвинят д-р Лейн, но Одил беше на прага да рухне. Много бързо щяха да измъкнат от нея самопризнания. А Хенсън? Той би направил всичко, за да спаси собствената си кожа.

Така че оставам аз, помисли си Лаям. Цялата тази работа за нищо! Мечтата да бъде втори скуайър Мур, могъщ и богат, се беше изпарила. След всички рискове, на които се беше излагал — да взема назаем от ценните книжа на клиентите си; да купи резиденцията на безценица и да влее пари в нея; да измисля начини, в стила на скуайъра как да измъква пари от хората — след всичко това се бе оказало, че е просто още един провалил се член на фамилията Мур. Всичко се изплъзваше от ръцете му.

А Ърл, този вманиачен глупак, беше богат, наистина богат.

Но какъвто и глупак да беше, Ърл не бе тъп. Скоро щеше да събере две и две, а после щеше да се сети къде да търси ковчега си.

Е, дори и да се сетеше за всичко, нямаше да намери Маги Холоуей жива.

Нейното време бе изтекло, в това беше сигурен.

91

Шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти се готвеха вече да си тръгват, когато се обади Ърл Бейтмън.

— Те всички ме мразят — започна той. — Обичат да се подиграват със семейния бизнес на Бейтмънови, да се присмиват и на мен за лекциите ми — но в основата на всичко е, че ни завиждат, защото сме богати. Богати сме от поколения насам, дълго преди скуайър Мур да спечели и първия си мошенически долар!

— Може ли да преминете към същината, професоре? — попита Брауър. — Какво искате?

— Искам да се срещнем на парцела, който съм определил за музея на открито. Имам чувството, че братовчед ми Лаям и Маги Холоуей са се опитали да се подиграят с мен по свой собствен начин. Обзалагам се, на каквото и да е, че са отнесли ковчега ми до един от изкопаните гробове там и са го спуснали вътре. Искам да присъствате, когато го намеря. Тръгвам веднага.

Шефът на полицията грабна една химикалка.

— Къде точно се намира парцелът за музея, професоре?

Когато затвори, Брауър се обърна към Хагърти.

— Мисля, че започва да откача, но също така ми се струва, че ще открием тялото на Маги Холоуей.

92

— Нийл, виж това!

Караха по тесен черен път след ягуара. След като излязоха от магистралата, Нийл бе изгасил фаровете, надявайки се Лаям Пейн да не разбере, че го следват. Сега ягуарът свиваше наляво и фаровете му за миг осветиха една табела, която Робърт Стивънс се опита да разчете.

— Бъдещо място на погребалния музей на открито „Бейтмън“ — прочете той. — Сигурно Бейтмън говореше за това, когато каза, че откраднатият ковчег щял да бъде част от важна експозиция. Мислиш ли, че е тук?

Нийл не отговори. Обземаше го ужас, с който мозъкът му не можеше да се пребори. Ковчег. Катафалка. Гробище.

Ако Лаям Пейн издаваше заповеди да бъдат убивани обитатели на „Латъм Майнър“ и после слагаше символично звънчета на гробовете им, какво ли би направил с някой, който го застрашаваше?

Ами ако бе отишъл в музея снощи и беше заварил Маги там?

Той и някой друг, помисли си Нийл. Би трябвало да са двама, за да карат колата на Маги и катафалката.

Дали я бяха убили и изнесли в онзи ковчег?

О, Господи, не, не, моля те!

— Нийл, може да ни е забелязал. Завива и се връща обратно.

Нийл бързо взе решение.

— Татко, ти го последвай. Обади се на полицията. Аз оставам тук.

Преди баща му да успее да възрази, Нийл бе изскочил от колата.

Ягуарът прелетя покрай тях.

— Тръгвай — извика Нийл. — Тръгвай!

Робърт Стивънс направи внимателно обратен завой и натисна газта.

Нийл затича. Усещането, че трябва да бърза — толкова настойчиво, че стигаше до всяко нервно окончание в тялото му, го накара да се втурне на строителната площадка.