Мери Кларк: Лунната светлина ти отива

— Искам да уверя всички, че подобна недискретност повече няма да се повтори — обеща той, като имаше предвид злоупотребата на Джанис Нортън с поверителна информация.

Летиция Бейнбридж бе приела поканата да вечеря на масата на доктора.

— Да разбирам ли, че сестра Марки, подбудена от етични съображения, е отправила обвинения към вас, че не предприемате нищо и оставяте хората да умрат? — попита тя.

— Така научих. Не е вярно, разбира се.

— Какво мисли съпругата ви по този въпрос? — настоя мисис Бейнбридж.

— Истински наскърбена е. Смяташе сестра Марки за близка приятелка. — Каква глупачка си, Одил, добави мислено той.

Сбогува се любезно и с подходящите думи:

— Понякога е редно да оставиш някой друг да поеме юздите. Винаги съм се опитвал да направя най-доброто, на което съм способен. Ако съм виновен за нещо, то е, че съм вярвал на една крадла, а не че съм проявявал престъпно нехайство.

Докато изминаваше краткото разстояние между резиденцията и бившата сграда за карети, д-р Лейн си мислеше: „Не знам какво ще стане сега, но съм сигурен, че каквато и работа да си намеря, ще си я намеря сам“.

Каквото и да се случеше, той бе твърдо решил да не прекарва нито ден повече заедно с Одил.

Когато се изкачи на втория етаж, вратата на спалнята зееше отворена, Одил седеше до телефона и явно крещеше на нечий телефонен секретар.

— Не можеш да постъпиш така с мен! Не можеш да ме зарежеш просто ей така! Обади ми се! Трябва да се погрижиш за мен! Ти ми обеща! — Тресна слушалката.

— И на кого говореше, скъпа моя? — попита Лейн от прага. — Може би на моя мистериозен благодетел, който въпреки всичко ме назначи на този пост? Не безпокой повече него или нея или който и да е там заради мен. Каквото и да предприема, няма да имам нужда от твоята помощ.

Одил вдигна подпухналите си от сълзи очи към него.

— Уилям, не може наистина да го мислиш.

— О, напротив, мисля го. — Той се вгледа в лицето й. — Наистина си изплашена, нали? Чудя се защо. Винаги съм подозирал, че зад тази вятърничава външност се крие нещо друго.

— Не че ме интересува — продължи той, докато отваряше гардероба си и вадеше куфара. — Просто леко любопитство. След малката ми криза снощи главата ми беше леко замъглена, но когато мозъкът ми се проясни, се позамислих и направих няколко телефонни обаждания.

Обърна се да погледне жена си.

— Снощи не си останала за вечерята в Бостън, Одил. И където и да си ходила, тези твои обувки доста са се поизкаляли, нали така?

89

Вече не можеше да следи цифрите. Нямаше смисъл.

Не се предавай, окуражи се Маги, опитвайки се да накара мозъка си да остане буден, да не се размъти. Щеше да бъде толкова лесно да заспи, толкова лесно просто да затвори очи и да избяга от онова, което се случваше с нея.

Снимката, която Ърл й беше дал — имаше нещо в изражението на Лаям — изкуствената усмивка, премерената искреност, заучената топлота.

Трябваше да се досети, че имаше нещо преднамерено във внезапно проявеното внимание. Беше повече в негов стил, когато я заряза на партито.

Замисли се за предишната вечер, за гласа. Одил Лейн бе спорила с Лаям. Беше ги чула.

Одил беше изплашена.

— Не мога да го правя повече — бе проплакала. — Ти си луд! Обеща ми, че ще продадеш онова място и ще се махнем. Предупредих те, че Маги Холоуей задаваше твърде много въпроси.

Толкова ясно. За момента толкова ясно.

Вече едва сгъваше ръката си. Беше време отново да извика за помощ.

Но сега от устата й излизаше само шепот. Никой нямаше да я чуе.

Сгъвай… разгъвай… поемай си малки глътки въздух, напомни си тя.

Но умът й непрекъснато се връщаше към едно нещо: първата молитва, която беше научила като дете: „Сега си лягам да спя…“

90

— Можеше поне да ми кажеш, че притежаваш „Латъм Майнър“ — укори Ърл Бейтмън братовчед си. — Аз ти доверявам всичко. Защо си толкова потаен?

— Това е само една инвестиция, Ърл — отвърна успокоително Лаям. — Нищо повече. Нямам нищо общо с ежедневното ръководство на резиденцията.

Влезе в паркинга на погребалния музей и спря до колата на Ърл.

— Върви си вкъщи и добре се наспи. Имаш нужда от това.

— Ти къде отиваш?

— Връщам се в Бостън. Защо?

— Да не би да долетя тук само, за да ме видиш? — попита Ърл, все още раздразнен.

— Дойдох, защото ти беше разстроен и защото се притеснявах за Маги Холоуей. Сега, както ти обясних, вече не се тревожа толкова за нея. Сигурен съм, че скоро ще се появи.