Мери Кларк - Лунната светлина ти отива

— А, и нещо друго, Маги — рече той. Гласът му внезапно бе станал по-глух. — Махнах звънчетата и от останалите гробове. Реших, че идеята е добра. Ще ги сложа пак, когато отново погребат телата. Приятни сънища.

Чу как нещо удари вентилационната тръба, после настъпи тишина. Беше си отишъл. Сигурна беше в това. Тръбата беше запушена. Направи единственото нещо, за което се сети, така че да си помогне. Свиваше и отпускаше лявата си длан, за да може завързаната за левия й безименен пръст връв да не позволи на пръстта около нея да се втвърди. Господи, замоли се тя, нека някой види, че звънчето се движи.

Колко време щеше да мине, преди да свърши кислорода й? — запита се тя. Часове? Ден?

— Нийл, помогни ми, помогни ми — прошепна. — Имам нужда от теб. Обичам те. Не искам да умра.

84

Летиция Бейнбридж категорично се бе възпротивила да постъпи в болница.

— Можеш да откажеш линейката или самата ти да се качиш в нея — рече тя язвително на дъщеря си, — но аз не отивам никъде.

— Майко, ти не си добре — възрази Сара Къшинг, като знаеше прекрасно, че беше безсмислено да се спори с нея. Когато на лицето на майка й се появеше заинатено изражение, нямаше смисъл от по-нататъшни дискусии.

— Кой е добре в девет и половина? — попита мисис Бейнбридж. — Сара, оценявам загрижеността ти, но тук стават разни неща и аз не желая да ги пропусна.

— Ще се съгласиш ли поне да ти носят храната в стаята?

— Не и вечерята. Много добре знаеш, че д-р Евънс ме прегледа само преди няколко дена. Няма ми нищо, което не би се излекувало от само себе си, ако бях на петдесет.

Сара Къшинг неохотно се отказа да спори.

— Чудесно, но ще трябва да ми обещаеш едно нещо. Ако се почувстваш недобре, ще ми позволиш отново да те заведа при д-р Евънс. Не искам да те лекува д-р Лейн.

— Нито пък аз. Колкото и подла да е сестра Марки, тя все пак забеляза промяна в състоянието на Грета Шипли през последната седмица и се опита да накара Лейн да вземе някакви мерки. Той, разбира се, не успя да открие нищо, той сгреши, а тя се оказа права. Някой знае ли защо полицаите са разговаряли с нея?

— Не съм сигурна.

— Е, разбери! — сепна се тя. После с по-мек тон добави: — Ужасно се тревожа за онова прекрасно момиче, Маги Холоуей. Толкова много от младите хора днес са безразлични или раздразнителни с изкопаеми като мен. Не и тя. Всички се молим да я открият.

— Знам, аз също — съгласи се Сара Къшинг.

— Добре, слез долу и разбери какви са новините. Започни от Анджела. Тя не пропуска нищо.

Нийл се беше обадил от телефона в колата да съобщи на д-р Лейн, че би искал да се отбие, за да обсъдят желанието на Ван Хилърови да се нанесат в „Латъм Майнър“. Тонът на Лейн му се стори странно безразличен, когато се съгласи да се срещнат.

В „Латъм Майнър“ ги въведе същата симпатична млада прислужница, която ги беше посрещнала и преди. Нийл си спомни, че името й бе Анджела. Когато пристигнаха, тя точно разговаряше с хубава жена някъде в средата на шестдесетте.

— Ще уведомя д-р Лейн, че сте тук — рече любезно Анджела. Докато тя прекосяваше коридора към интеркома, по-възрастната жена се приближи към тях.

— Не искам да изглеждам любопитна, но от полицията ли сте? — попита тя.

— Не, не сме — отвърна бързо Робърт Стивънс. — Защо питате? Проблем ли има?

— Не. Или поне така се надявам. Нека ви обясня. Аз съм Сара Къшинг. Майка ми, Летиция Бейнбридж, живее тук. Много се привърза към една млада жена на име Маги Холоуей, която явно е изчезнала. Майка ми е ужасно нетърпелива да научи някакви новини за нея.

— Ние също обичаме много Маги — отвърна Нийл, като отново усети бучката в гърлото си — сега тя заплашваше да разруши самообладанието му. — Чудя се дали ще бъде възможно да поговорим с майка ви, след като разговаряме с д-р Лейн?

Забелязвайки неувереността в очите на Сара, той почувства, че трябва да обясни молбата си.

— Хващаме се за сламката с надеждата, че Маги може да е споменала нещо на някого, което би ни помогнало да я открием.

Прислужницата се беше върнала.

— Д-р Лейн е готов да ви приеме — обяви тя.

За втори път Нийл и Робърт Стивънс тръгнаха след нея към кабинета на Лейн. Нийл си напомни, че за пред доктора бе тук да обсъжда Ван Хилърови. Насили се да си спомни въпросите, които бе възнамерявал да зададе от тяхно име. Дали „Престиж“ е собственик на резиденцията или тя е взета под аренда? Щеше да поиска доказателства за достатъчен резервен капитал.

Щяха ли Ван Хилърови да получат някаква отстъпка, ако сами пребоядисат и ремонтират апартамента си?