П. Удхаус - Големи пари

Ан погледна Бери развълнувано. Сърцето ѝ се пръскаше от старата любов и уважение. Едното му око беше затворено, както се случва с очите, когато ги ръгне здравата някой лакът, а по бузата му струеше кръв, но тя го съзерцаваше, като че ли беше картина от световноизвестен майстор.

— Я, но това е Хоук — рече Бисквитата с интерес. — Кога ли се е смахнал старият Хоук? По обяд изглеждаше достатъчно нормален.

Бери се изсмя горчиво.

— Не се е смахнал, Бисквита. Много добре знае какво прави. Бисквита, ти беше прав. Той ме е метнал с тая мина. Тъкмо ми го казваше.

— Да, каза го и на мене. Разбираш ли какво означава това, Бери?

— Боли ли те, Бери, скъпи? — не се сдържа Ан.

Бери я зяпна.

— Какво каза?

— Попитах боли ли те?

— Каза „скъпи“.

— Ами да.

— Но…

— Още те обича — обясни Бисквитата. — Изявлението ѝ, че не иска да те види никога повече, е било направено вследствие недоразумение. Мъглата пред очите ѝ се е вдигнала.

— Ан! — възкликна Бери.

— Ела тук — изгука Ан. — Дай на кака да цунка болното място.

— Но… вижте… по дяволите!

Беше проговорил лорд Ходсдън. По-належащи дела го бяха накарали да забрави за малко мисията, която го е довела в този дом, но сега си я спомни и зяпна вцепенен потресаващата картинка на Ан — наследницата — племенницата на стария Фрисби — която така очевидно се отдалечаваше от семейството. Той погледна жаловито към сина си, като че търсеше подкрепа, но Бисквитата имаше други грижи.

— Един момент — каза той. — Наясно ли си, Бери, че „Рогата медна жаба“, която сега върви на борсата по 1,6, скоро ще изхвърчи до неколкостотин.

— Наясно съм — отвърна Бери. — Хоук ми каза. Затова е дошъл. Седна и насочи пистолет към мене, за да не мога да ида до Лондон и да откупя акциите. Той не знае, нещастникът, че аз нямаше да мога да ги откупя, дори ако беше дошъл да ме вземе с каляска.

— Защо да не можеш?

— Нямам никакви пари.

— Имаш. Имаш две хиляди лири, ето ти чека.

Бери огледа парчето хартия втрещено.

— Откъде взе това?

— Няма значение. Имам си свои методи.

— Подписан е от адвоката на Фрисби.

— Няма значение от кого е подписан, ако върши работа. Осребри го и ми заеми половината. Голямо състояние ни е кацнало на рамото, момко. Шефе — обърна се към баща си Бисквитата, — ако имаш някакъв начин да събереш малко мангизи утре или другиден, вложи ги в „Рогата медна жаба“ и си свиркай. Опечена работа е, да знаеш.

Лорд Ходсдън преглътна звучно.

— Фрисби ми даде чек за шестстотин лири тъкмо вчера.

— Така ли? Един от най-приятните моменти в цялата тая пукотевица — каза Бисквитата — е, че старият пират май ще финансира цялото ни начинание.

После внезапно спря и на лицето му легна сянка на отчаяние.

— О, боже! — изпъшка той.

Целият му ентусиазъм се беше стопил.

— Бери, момчето ми, не ми е приятно да ти го кажа, старче, но от вълнение забравих нещо.

— Какво?

— Не можем да излезем оттук. Обградени сме.

— Защо?

— Приятелят на Хоук чака отвън.

Бери изсумтя.

— Ще го науча аз него!

— Но той има пистолет.

— Аз също.

— А-а — това беше първият принос на мистър Хоук към разговора, — но той не е зареден.

— Какво?

Бери провери твърдението и го намери за вярно.

— През цялото време си знаех — добави мистър Хоук, — че нещо съм забравил. Ето това било.

— Вържи тая мерзавец, шефе — каза строго Бисквитата, — и го натикай в мазето. Дано го изядат мишките.

Той огледа мистър Хоук с растяща неприязън. Благодарение на неговата немарливост сега гарнизонът на „Кътчето“ нямаше муниции. Проклятието на нашата епоха, помисли си Бисквитата, е точно тази разпуснатост и нехайство при изпълнението на задачите. Можеше да се очаква нещо по-добро от бизнесмен като Д. Б. Хоук, дори и ако се е наливал цял следобед. Така смяташе Бисквитата и тази мисъл го гнетеше.

В главата на мистър Хоук, от друга страна, беше ведро и слънчево. Той разбираше, че не всичко е загубено. Всъщност, още нищо не е загубено. Той самият е обезоръжен и обезсилен, но остава чудесният му приятел, капитан Кели, и той ще се справи с положението както му е редът.

— Вие хубаво ще ме вържете — обади се мистър Хоук. — И какво ще спечелите от това?

В този момент Бери вървеше към вратата.

— Бери! — извика Ан. — Къде отиваш?

Бери се спря.

— Къде отивам? Отивам да измъкна гръкляна на онзи отвън.

— Бих се присъединил — разпали се Бисквитата, — ако шефа не ми бе размазал ръката. Може би ти, шефе, би искал да прибавиш още една бойна десница?