П. Удхаус - Големи пари

През един ранен майски следобед, в часа, когато лондончани спират работа, за да се подкрепят с няколко скромни хапки, трапезарията на Клуба на Търтеите на Доувър Стрийт изпълняваше една от най-приятните си функции — служеше за сборно място между двама приятели още от школско време. Домакин на обяда беше Годфри, лорд Бискъртън, син и наследник на шестия граф Ходсдън, а гостът — една от някогашните му неразделни дружки Джон Берсфорд Конуей.

Така се случи, че лорд Бискъртън трябваше да отиде тази сутрин до Ситито, за да обсъди със своя банков управител една дреболия във връзка с превишаването на кредита си, и не щеш ли — налетя на Бери Конуей. Бяха минали три години от последната им среща и в изражението на Негова светлост от другата страна на масата имаше нещо от гальовно-укорителния поглед на влюбен в професията си укротител на бълхи, отправен към звездата на трупата, отклонила се за малко от сцената.

— Удивително! — възкликна той.

Лорд Бискъртън беше млад мъж с коса в гамата „наситен морков“ и нещо, което може да се нарече опит за мустак със същата поразителна окраска. Той прочувствено заби вилица в пържената си писия:

— Господи, направо съм сразен! Нямам думи. Втрещен съм като тази писия. Ето ни двамцата — хора, които някога бяха истински сиамски близнаци. Нашето приятелство беше безмълвна проповед за Братската обич. И да пукна, ако сме се виждали от онова лято, когато Бритъл Фъстъка спечели Юбилейното състезание. Не мога да проумея.

Бери Конуей се размърда притеснено на стола си.

— Изглежда просто сме се разминавали.

— Но как? — Лорд Бискъртън беше решен да разследва случая, докато блесне цялата истина. — Ето това искам да знам. Как? Аз ходя навсякъде. Надбягвания, ресторанти, театри… Просто невероятно е, че не сме се срещнали по-рано. Повечето хора ще ти кажат, че е доста трудно да избегнеш среща с мен. Горките, направо им тровя живота. „О, милостиви божке! — сумтят под сурдинка. — Пак ли ти?“ И се втурват в обратната посока, но там отново ги чака моя милост. Защо точно ти си останал незасегнат?

— Проработил е късметът на семейство Конуей, предполагам.

— Както и да е, защо тогава не ми се обади? Трябва да си знаел къде съм. Телефонът ми го има в указателя.

Бери потърка челото си.

— Не обикалям много напоследък — отвърна той. — Живея в предградията, във Вали Фийлдс.

— Да не си се оженил? — разтревожи се лорд Бискъртън.

— Не. Живея с една стара помощница на семейството. Някога ми беше бавачка. Тя си мисли, че и сега е такава — лицето на Бери помръкна. — Сутринта, като излизах, я чух да вика след мен дали съм си сложил вълнената камизолка.

— Не думай! — лорд Бискъртън вдигна вежди. — Подобни интимни детайли! Всички бавачки го правят. Моята например — лорд Бискъртън трепна при тоя спомен — веднъж ме млясна на перона на гара Падингтън и така ми скапа престижа в училище за цял срок. Защо не избягаш от старата напаст? Пенсионирай я.

— Да я пенсионирам! — Бери се изсмя. — С какво? Май е по-добре да ти кажа, Бисквита. Причината да не се вясвам никъде, да живея в предградията и да не се виждам със старите си приятели, е че не ми провървя. Сега съм без пукнат грош.

Бисквитата се опули.

— Без пукнат грош?

— Е, това е малко преувеличено. За да съм съвсем точен, сега съм по-добре, отколкото през последните две години, защото наскоро започнах работа като личен секретар на Фрисби, американския финансист. Но той ми плаща само по няколко лири на седмица.

— А не трябва ли един секретар да знае стенография и всичките му там гадости?

— Научих стенографията.

— Божи мили! Ти ме срина! — изпръхтя Бисквитата. Като че ли това разкритие изведнъж го накара да осъзнае трагедията в цялата ѝ мрачна светлина. — Трябва да си бил яко притиснат до стената.

— Така е. И ако не беше една свястна душа, един човек, който с нищо не ми беше длъжен, да ми заеме двеста лири, сигурно щях да гладувам.

— Но какво, за бога, се е случило? — недоумяваше Бисквитата. — В училище ти приличаше на млад милионер. От джобовете ти течаха реки. Един сандвич с мармалад за теб и един за приятеля бяха нищо и никакво. Къде отидоха всичките тия пари? Как го загази?

Бери се поколеба. От известно време водеше доста самотен живот и мисълта да довери проблемите си на едно съчувстващо ухо му се видя съблазнителна.

— Наистина ли искаш да чуеш историята на моя живот, Бисквита? — попита той печално. — Сигурен ли си, че няма да те отегчи?