П. Удхаус - Големи пари

— Ами Атуотър и парите, които ми зае? Не мога да му ги върна, ако не продължа да печеля, нали? А как ще печеля, ако си зарежа работата и тръгна по света на търговски кораб?

— Искаш да му върнеш парите? — подскочи Бисквитата.

— Разбира се, че искам.

— В такъв случай няма какво повече да се каже. Ако възнамеряваш да пропилееш живота си във връщане на заеми — изрече Бисквитата строго, — ще си останеш без поемането.

Последва мълчание. Върху лицето на Бери падна сянка.

— Понякога просто не знам какво да правя със себе си. Не ти ли се е случвало и на теб?

— Никога. В Лондон си ми е добре.

— А на мен не ми е. Онзи човек, който се е върнал от Аризона, ми разказваше как се правят проучвания в пустинята.

— А, без мен.

— Кръстосваш под палещото слънце, спиш под звездите и дълбаеш дупки в твърдата скала…

— Каква гадост. И предполагам, няма къде да се подкрепиш с едно питие. Е, ако това е от ония неща, които си пропуснал, имал си късмет, момчето ми. Да, дяволски късмет. Без значение дали се чувстваш като скарида в желе.

— Не съм казвал, че се чувствам като скарида в желе. Казах, че се чувствам като орел в клетка.

— Все тая.

— Съвсем не е все тая.

— Добре де — каза Бисквитата миролюбиво. — Нека бъде твоето. И означава ли това, че не можеш да намериш дори и неколкостотин лири? Тия акции на леля ти съвсем ли не струват?

— Само похабена хартия.

— И какви бяха тия акции?

— Не си спомням всичко. Имаше пет хиляди, вложени в нещо, което се наричаше федерална бояджийница и още три хиляди в някаква си Компания за развитие на ала-ба-ла… А-а, и една мина. Забравих мината.

— Какво! Наистина ли притежаваш мина? Значи добре си си постлал.

— Но и това е боклук, както всичко останало, което леля ми е купила.

— Каква мина?

— Не знам как може да се опише, защото в нея няма нищо. Започнало е с идеята да бъде медна мина, струва ми се. Казва се „Сбъднат сън“, но ми звучи повече като кошмар.

— Бери, приятелю — каза Бисквитата, — повтарям ти най-настоятелно, че добре си си постлал. Не знам защо хората са толкова луди за мед. Както и да е, установен факт е, че народът тича през глава да купува медни мини. Това, което трябва да направиш, и то моментално, е да я продадеш, да върнеш на Атуотър парите (ако наистина си решен на тая лудост), да ми заемеш колкото ти се струва редно заради идеята и после ще си свободен да поемеш накъдето си искаш и да правиш каквото ти е угодно.

— Но аз пак ти повтарям, че в „Сбъднат сън“ няма никаква мед.

— Какво от това, тоя свят е пълен с балами, нали? Тежко ѝ на Англия, ако дойде ден, когато не можеш да намериш някой будала и да му пробуташ мина, па макар и боклук. Казваш, че в твоята няма нищо? Голяма работа! Моят старец веднъж купи акции в петролен кладенец, и не само че нямаше петрол, ами изобщо нямаше и кладенец. На бас, че ако се поогледаш, ще намериш поне дузина тъпоглавци, които ще изгарят от нетърпение да ти дадат неколкостотин лири за мината.

Бери това и чакаше. Винаги му е трябвало малко, за да си разпали въображението.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се, че мисля.

Очите на Бери светнаха.

— Ако можех да намеря някого, който да ми даде достатъчно, за да се издължа на стария Атуотър, не бих останал тук и ден повече. Ще се кача на първия кораб за Америка и ще поема на запад. Представям си го, Бисквита. Километри пустиня с планини, които си менят формата всеки път, когато ги погледнеш. Следи от фургони. Червени скали. Мъже със сомбреро и сини гащеризони.

— Най-вероятно всички до един страхотни негодници — рече Бисквитата. — Не им се пречкай, това е моят съвет. Ама ти оставяш ли ме? — попита той, като видя Бери да става.

— Страхувам се, че трябва. Ще се връщам на работа.

— Вече?

— Полага ми се само един час за обяд, а днес не е ден, подходящ за нарушаване на правилата. Старият Фрисби пак има киселини и му е криво.

— Е, тръгвай, щом трябва — примири се Бисквитата. — И не забравяй какво ти казах за мината. Де да имах и аз леля, която да ми е оставила такова нещо. В живота си съм имал само две лели. Едната е Вира, за която вече споменах. Другата, Карълайн, се помина преди няколко години, като ми дължеше две лири и шест пенса за едно такси.

След като се раздели неохотно със стария си училищен другар, Бери Конуей влезе в метрото, което щеше да го отведе обратно в Ситито, за да поднови обичайната си работа. Точно в този момент Т. Патърсън Фрисби, неговият работодател, седеше в офиса си на Падинг Лейн 6 и говореше по телефона със сестра си Джоузефин.