П. Удхаус: Големи пари

Мистър Фрисби едва не се задави.

— Слушай! — изрече напрегнато, без да отчита възможността да бъде наречен плагиатор. — Ако мислиш, че можеш да ми я насадиш…

— Разбира се, че не. Ергенски дом като твоя би бил съвсем неподходящ. Тя трябва да има всички шансове да се среща със симпатични хора. Искам да пуснеш обява във вестниците за жена с титла, която да я придружава. Някоя лейди, с която ще може да живее и да обикаля нагоре-надолу.

— А-а! — въздъхна облекчено мистър Фрисби.

— И внимавай каква титла ще избереш. Мисис Хенри Бесъмър ми казваше, че пускала обява и намерила лейди еди-коя си, а тя се оказала просто вдовицата на кмета на някакъв град в Ланкашир, където кралят ходил да открива общинската палата или нещо си там. Запомни, че най-добре е да имат малко име — лейди Агата еди-коя си, лейди Агата еди-що си. Това означава, че са родственици на херцог или граф.

— Добре.

— Много е объркано, разбира се, но нищо не може да се направи. Как ти е лумбагото?

— Какво беше това?

— Не ставай глупав. Тая болежка я имаш от сто години.

— Искам да кажа, че не те чух какво каза.

— Как ти е лумбагото? Л като лук, У като ужас, М като майонеза, Б като…

— Боже опази! — ревна мистър Фрисби разстроен. — За това ли си пилееш парите? По-добре е.

— Какво?

— По-добре… по-добре… ПО-ДОБРЕ! Д като дивотия, О като овца, Б като банкрут, Р като разсипник, Е като експлодирам! За бога, жено, затвори тоя телефон, преди да се е наложило да се преместиш в приюта за бедни.

Няколко минути след като врявата и виковете бяха заглъхнали, мистър Фрисби седя оклюмал и неподвижен. После протегна ръка към маншетите си, които беше оставил зад мастилницата. Небрежен в облеклото, той наблягаше повече на удобството, отколкото на елегантността, затова обикновено ги сваляше преди да седне да работи. И както винаги му се случваше в моменти на духовно напрежение, тяхната гладка повърхност го предразположи към литературна изява. Това, което е бележникът за поета, ето това бяха маншетите за Т. Патърсън Фрисби.

Той взе единия от въпросните достижения на човешкия гений и с трепереща ръка записа следната мисъл: Джоузефин е душевадка.

Размишленията в тази насока изглежда го поуспокоиха. Но съвсем не беше задоволен. Облиза молива и между думите „е“ и „душевадка“ добави безподобна .

Ето, така е много по-добре. По-силно. По-въздействащо. Прозата на един писател може и да извира от сърцето му, но рядко не се нуждае от оглаждане, от някой лек щрих за подсилване на краските.

Доволен най-накрая, че е дал най-доброто от себе си, той премести стола с няколко сантиметра и възобнови заниманията си.

Беше работил по негови изчисления около четвърт час, когато му съобщиха, че пак го търсят по телефона от Ню Йорк. След минута, прелитайки над три хиляди мили суша и море, до ушите му долетя мелодичният глас на младо момиче.

— Ало! Чичо Патърсън?

— А-а.

— Ало, ало, чичо Патърсън. Ан е на телефона.

— Познах.

— Не е ли странно, че се чува толкова ясно! — занарежда гласът весело. — Като че ли…

— … си в съседната стая — въздъхна мистър Фрисби. — Знам. Давай нататък. Какво има?

— Какво има?

Мистър Фрисби изстена тихо.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита, като отправи поглед нагоре към Господ, на когото според него не би трябвало и през ум да му минава да позволи такива изтезания за добрия човек.

Ан се засмя звънко.

— А, нищо специално. Намирам се на приказка, така да се каже. Просто ми се говори. Никога не съм се обаждала по трансатлантическата линия. Не е ли страхотно да си помислиш, че струвам на мама около десет долара на сричка? Чичо Патърсън?

— А-ха?

— Как е лумбагото ти?

— Дявол го взел лумбагото ми!

— Дано, чичо, дано — каза тя състрадателно. — Как е, все пак?

— По-добре.

— Чудесно. Мама говори ли с теб?

— А-ха.

— Божичко! Каква сметка я чака! Каза ли ти, че ме праща в Лондон?

— А-ха.

— Пътувам на „Мавритания“ в петък.

— А-ха.

— Как е в Лондон?

— Кофти.

— Защо?

— А защо не?

— Е, за мен ще е като райска градина — каза Ан решително. — Тука не мога да срещна някого, на когото баща му не е мултимилионер, а не знам защо е така, но богаташките синчета са най-тъпите творения на земята. Смотаняци, всичките до един. Освен това ги познавам още от деца. Не разбирам как може едно момиче да изпита топли чувства към някого, на когото се е нагледала още откакто е бил сополиво хлапе в костюмче а ла лорд Фаунтлерой. Искам да срещна нещо различно. Искам романтика. Не може да няма романтика някъде по света. Не мислиш ли, чичо Патърсън?