П. Удхаус: Големи пари

Бери се изчерви.

— Лесно ти е да говориш. Не можеш да общуваш с хора, които са много по-богати от теб.

— Кой не може?

— Никой не може.

— Е, аз го правя цял живот — каза лорд Бискъртън — и, ако даде Господ, ще продължа да го правя, докато остарея и посивея. Идвало ли ти е наум, човече, че аз не съм по-богат от теб? Ами че да, знам що е това пари само от хорските приказки.

— Не може да бъде!

— Може, може. Ако искаш да знаеш що е истинска нищета, драги мой, хвърли един поглед на моето семейство. Аз съм разорен. Моят старец е разорен. Леля ми Вира е разорена. Някаква проклета епидемия. Дължа на всеки продавач в Лондон. Баща ми не е вкусвал месо от седмици. А що се отнася до леля Вира, вдовица на покойния полковник Арчибалд Мейс, паднала е дотам, че да пише захаросани статии за вечерните вестници. Нали се сещаш — ония на последната страница, в които се разказва, че някъде винаги има слънце и ние трябва да сме щастливи като птичета в листака. Ами така де, тая жена е стигала дотам, че да иска, представи си, назаем от мен . От мен, драги! На това му се вика просешка тояга.

Той се засмя отново, развеселен от спомена. После, като си гребна от плодовата салата, отново стана сериозен и мъдро посочи поуката:

— Това трябва да ти говори, момко, че в днешно време изобщо не те грее, ако си граф. Загубена работа. Ако някога се опитат да те направят такъв, светни им един в окото и бягай. Бягай колкото ти държат краката. А да си син и наследник на граф е едно стъпало по-надолу.

— Но аз винаги съм си мислел, че се къпеш в пари, Бисквита. Имаш онова огромно имение в Съсекс…

— Точно в това е белята. Прекалено е огромно. Изяжда всички семейни доходи, драги. Често срещано явление. Гледаш снимка в „Провинциален живот“ на някой си граф, заел небрежна поза в североизточната галерия на имението си в Лоумшир и си викаш: „Гледай го гадината. Късметлия!“ А не знаеш, че докато апаратът щрака, горкичкият стар безделник се вайка, че галерията плаче за боя, но откъде да се вземат тия пари. А като прибавиш Поземления данък, Данъка общ доход, Данъка добавена стойност и всичките му данъчета и ето, че под фамилния дюшек не е останала и троха.

Той въздъхна и потъна в размисъл.

— Ще ми се да можех да намеря някакъв начин да спечеля малко пари — поднови след малко изповедта си Бисквитата. — Нещо не ми върви на конните състезания. И в бриджа също. Но трябва да има някакъв метод. Огледай се и ще видиш, че е фрашкано с богати наглеци. Те са успели да се сдобият. Оня ден четох някаква книга, в която се разказва как един тип отишъл при друг — абсолютно непознат, с вид на богаташ — и му изшептял в ухото, първия тип, де: „Ще ви кажа една дума, сър! Аз знам вашата тайна!“ Казал го на втория тип, нали разбираш. При което оня пребледнял като платно и го издържал в разкош и охолство до края на живота му. Дойде ми на ум, че има нещо в тая история.

— Да, има, около седем години, струва ми се.

— Добре де, ако се реша да опитам, ще ти се обадя. И ако ме изпратят в Бастилията, ще ми идваш на свиждане в Деня за посетители и ще ми четеш морал през решетките.

Той си хапна от сиренето и се върна на по-предишен момент от разговора.

— Какво беше онова, дето го рече, че си се канел да отпрашиш по широкия свят на търговски кораб? Спомена, че тъкмо когато гръмнал бушона, точно това си възнамерявал да правиш. Прозвуча ми малко откачено. Защо ще правиш тигели из моретата на търговски кораб?

— Искаше ми се да ида някъде и да преживея приключения. Нали знаеш онова на Киплинг? „О, как искам да поема към Рио, да поема, да поема към Рио. О, как искам…“

— Ш-шт! — Бисквитата беше скандализиран. — Драги ми приятелю, не можеш да рецитираш тук. Това е срещу правилата на Клуба. Строга възбрана на комитета.

— Ония дни говорих с един човек — продължи Бери със замечтан поглед, — който тъкмо се върнал от Аризона. Разказваше ми за пустинята Мохаве. Правел проучвания там. Накара ме да се чувствам като орел в клетка.

— Като какво?

— Орел в клетка.

— Защо?

— Защото разбрах, че никога няма да мога да избягам от Вали Фийлдс и да видя нещо забележително.

— Нали видя мен — недоумяваше Бисквитата.

— Помисли си само за Големия каньон!

Лорд Бискъртън затвори очи и се замисли послушно.

— Мисля си. После какво? Дай нещо по-голямо.

— Имам ли шанс да видя някога Големия каньон?

— Защо пък не?

Бери се сгърчи.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита той.

— Разбира се, че те слушам — отвърна разпалено Бисквитата. — Не съм пропуснал нито дума. И твоето изявление ми се видя несвързано и безсмислено. Както го разбирам, ти желаеш да поемеш към Рио. И се вайкаш, че не можеш. А защо да не можеш? Рио си е на мястото и можеш да поемеш към него в който и да е сезон, предполагам.