П. Удхаус: Големи пари

Т. Патърсън Фрисби беше дребен мъж и имаше вид на направен от някаква кожена материя и след това накиснат в саламура. Изражението му издаваше яд. Сестра му винаги го дразнеше, особено по телефона, когато естествената ѝ склонност да бръщолеви глупости се засилваше. Освен това големият финансист страдаше и от болки в храносмилателния тракт, за които Бери беше споменал в разговора си с лорд Бискъртън.

Фактът, че очакваше тези болки, ни най-малко не го грееше. Всъщност даже прибавяше към физическата болка и угризения на съвестта, които бяха еднакво неприятни. Цяла медицинска колегия лекари бяха казали на мистър Фрисби да избягва печена патица и в повечето случаи той беше достатъчно силен да следва заръката. Но миналата нощ копнежът му стана прекалено неудържим. Беше се натъпкал най-дивашки и безразсъдно. И днес дойде неизбежното възмездие. А като капак Джоузефин го търсеше по телефона.

— Ало? — изрече мистър Фрисби и думата прозвуча като вопъл от ада.

Взе една таблетка пепсин от шишенцето на бюрото и я подхвърли към устата си — не с жизнерадостния енергичен жест на някой сърдечен монарх, който ръси щедро към тълпите, а мрачно и неохотно, като някой, който е принуден да даде монета на досаден просяк. Знаеше, че стомашните му сокове няма да му дадат мира, докато не си получат лекарството и затова им го даваше.

В този свят, пълен с хиляди прекрасни неща, е жалко, че се налага да говорим за стомашните сокове на мистър Фрисби, но дълг на историка е да вижда живота без маска и грим.

— Ало? — изрече мистър Фрисби.

Отвърна му един ясен сопран:

— Патърсън!

— Ъ-ъ?

— Ти ли си?

— А-ха.

— Слушай.

— Слушам.

— Добре, слушай тогава.

— Слушам, нали ти казах. Давай по същество. И говори бързо, за бога. Знаеш, че струва четиридесет и пет долара за всеки три минути.

Защото мисис Муун говореше от апартамента си на Парк Авеню, Ню Йорк. И макар тя да си плащаше, пилеенето даже и на чуждите пари беше агония за мистър Фрисби. Той самият притежаваше двадесет милиона долара и ги обичаше до последния цент.

— Патърсън! Слушай!

— Какво има?

— Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам.

— Е, слушай. Отивам в Япония следващата седмица с Хенри Бесъмър.

Мистър Фрисби издаде тих вопъл. Лицето му, което малко приличаше на дърт кон, се изкриви от болка. По принцип той одобряваше отиването на сестра си в Япония, като се има предвид, че Япония е още по-далече и от Ню Йорк. Това, което го терзаеше е, че трябва да прахосва парите си, за да му го съобщи. Картичка от Токио с кръстче върху един от прозорците на хотела, означаващо „Това е моята стая“, щеше да бъде съвсем достатъчна.

— Това ли е всичко, за което се обаждаш? — попита той с напрегнат глас.

— Не. Слушай.

— Точно това правя.

— Става дума за Ан.

— О, Ан? — изсумтя мистър Фрисби, демонстрирайки, че намира тази тема за по-приятна. Интересът му към проблемите на сестра му беше доста хладен, но що се отнася до дъщеря ѝ, това беше съвсем друго. Нея той харесваше. Не я беше виждал от няколко години, тъй като преместването на центъра на търговските операции го бе откъснало от родната земя, но той си я спомняше като хубаво момиче с приятен жив темперамент.

— Наистина, Патърсън, направо съм полудяла заради Ан.

Мистър Фрисби изсумтя отново, този път, за да изрази мнение, че не ѝ е трябвало много.

— Патърсън!

— Да?

— Слушай.

— Точно това…

— Казах, че съм направо полудяла заради Ан.

— Това го чух.

— Знаеш ли какво направи тя миналата седмица?

Мистър Фрисби придоби изражението на човек, който току-що е установил, че седи върху мравуняк.

— Как, дявол да го вземе, мога да знам какво е направила миналата седмица? Да не съм ясновидец.

— Отказа на Кларънс Дъмфри, синът на Мортимър Д. Дъмфри. Каза, че бил тъп пън. А Кларънс е най-милият младеж на света. Нито пие, нито пуши, а след време ще има милиони. А знаеш ли какво е казала на момчето на Бъруош?

— Кое е момчето на Бъруош?

— Тумбли Бъруош. Знаеш го. Дуайт Н. Бъруош. Казала му, че ще се ожени за него, ако цапардоса по носа полицай.

— Ако направи какво?

— Ако цапардоса полицай.

— Какъв полицай?

— Какъвто и да е. Казала му, че има свободен избор. За полицая, де. Естествено, Тумбли отказал. Той не би направил такова нещо. Ето такива ми ти работи. Отчаяна съм, че някога ще се ожени и установи. И непрекъснато съм под напрежение дали няма да забегне с някой неподходящ. Тя е толкова ужасяващо романтична. Обикновените млади мъже за нея явно не са достатъчни. О, не, за бога! Онзи ден я попитах какъв мъж иска и тя каза нещо средно между Д. Е. Лорънс 1 1 Томас Едуард Лорънс (1888-1935) — англ. авантюрист и писател — Б.пр. и Линдбърг 2 2 Чарлз Линдбърг (1902-1974) — амер. авиатор — Б.пр. и то ако изглежда като кинозвезда. И тъй като аз отивам в Япония, отваря се чудесната възможност да я изпратя в Англия за лятото. Може пък, ако прекара един сезон в Лондон, да срещне някой симпатичен младеж.