П. Удхаус - Големи пари

— Не!

— Е, аз пък мисля. Този, когото търся, е един от ония мъже от книгите, които срещат момичето за пръв път, вперват поглед в него, възкликват „Това е Тя!“ и го взимат в прегръдките си. И няма да ми пука, дори ако е хамалин и няма два гроша в джоба си. А, между другото, чичо Патърсън, мама казва, че ако се омъжа за неподходяща партия, докато съм в Англия, ще те държи строго отговорен. Мислех си, че ще искаш да го знаеш.

— Затвори слушалката! — изрева мистър Фрисби със страховита мощ.

Той тръшна слушалката със замах, погледна маншетите си, като че ли обмисляше кратък портрет на племенницата си, усети се слаб за подобно усилие и взе още една таблетка пепсин от шишенцето. После се подпря на брадичката си и впери очи напред към бъдещето, което сега му се виждаше по-черно от всякога.

Припомни си с горчивина, че се зарадва, когато сестра му се омъжи. Тогава си беше сложил дяволски неудобен костюм и колосана яка и я беше завел до олтара. Зарадва се и когато бебето Ан се роди. Изръси се без да съжалява за една сребърна кана за кръщавката. А сега бяха минали години и ето какво се случи!

Знаеше каква ще е интерпретацията на сестра му на тези думи — „строго отговорен“ и „неподходяща партия“. И знаеше как ще се прояви неудоволствието ѝ, ако дъщеря ѝ, докато уж е под негов контрол, осъществи брачна връзка, която тя не одобрява. Ще дохвърчи в Лондон като вятър и ще му се разкудкудяка…

Нещо избухна в ухото му като бомба. Телефонът беше избрал възможно най-неподходящ момент да иззвъни отново. Мистър Фрисби подскочи като уплашен кон и изплува от дълбините.

— Ало? — продума задъхано.

— Там ли сте-е-й? — попита един глас. Беше женски и мистър Фрисби, с остатъците от кавалерството си, потисна обичайния отговор на този въпрос. Отрасъл в страна, където цивилизовано се казва „Ало“, той не можа да се научи да приема спокойно въпроса дали е там.

— Мистър Фрисби на телефона — отвърна рязко.

— О? — рече гласа. — Добър ден, сър. Чудя се ще можете ли да ми кажете дали мастър 3 3 Мастър (англ.) — господин — почтително обръщение към момче — Б.р. Бери си е сложил вълнената камизолка?

Финансистът преглътна с мъка.

— Дали ще мога… Какво казахте?

— Не сте ли мистър Фрисби, дето мистър Конуей работи?

— Имам секретар на име Конуей.

— А ще ви затрудни ли много да го попитате дали си е сложил вълнената камизолка? Виждате ли, изведнъж стана доста хладно за това време на годината, а той от дете е толкова деликатен.

Ако пророкът Йов 4 4 Йов понесъл много страдания, но не изгубил вярата си в бога, библ. — Б.пр. в този момент беше влязъл в стаята, Т. Патърсън Фрисби щеше да му стисне ръката и да каже: „Добри човече, знам точно как си се чувствал“. Ако имаше нещо, което особено мрази в този свят, пълен с гадости, то това е да търсят персонала на личната му линия. И когато се касаеше за информация относно наличието или отсъствието на части от бельото им, то ножът влизаше твърде дълбоко в раната.

— Задръжте така — каза с нисък напрегнат глас.

После натисна едно копче на бюрото си. Това действие произведе първо едно „зъррр“ и непосредствено след това личният му секретар бодро прекрачи прага.

Малко хора биха взели Бери Конуей за личен секретар. Нямаше вид на такъв. Разбира се, не е лесно да формулираш прецизни и стегнати правила за това какъв точно трябва да бъде видът на секретаря, но се очаква да бъде… е, в по-широк план… секретарски. Леко бледи бузи и очила с рогова рамка биха били съвсем уместни.

Бери Конуей отстъпваше доста сериозно от този образец. Беше слаб и атлетичен. Видът му беше като на боксьор средна категория, който всяка сутрин си взима студена вана и си пее в нея. Имаше доста прилична физиономия и стройна мускулеста фигура. Това винаги предизвикваше у мистър Фрисби, дори и в отсъствието на стомашни болежки като сегашните, някакво неясно неодобрение. Подсъзнателно се засягаше, че някой, кръжащ в орбитата му, може да изглежда така чудовищно силен и здрав. Бери очевидно беше як като стомана. Би могъл да вдигне мистър Фрисби с едната си ръка и най-спокойно да го схруска. И понякога вечер, когато работният ден е свършил, той съжаляваше, че не го е направил, защото мистър Фрисби можеше да бъде наистина неприятен.

Точно такъв беше и сега.

— Ти! — захапа го той. — Какво си мислиш, че приятелите ти могат да те търсят тук? Някаква смахната жена се обажда по телефона. Ето ти я.

Разговорът, който последва, не беше дълъг. Смахнатата каза нещо настойчиво, ако може да се съди по бръмченето в слушалката, а Бери, червен като домат в лицето и още по-червен по ушите, отговори: „Разбира се, че не — навън е доста топъл ден. Добре съм, казвам ти!“ и остави слушалката. После погледна към работодателя си цял изгарящ от срам.