П. Удхаус - Големи пари

— Добре, обади ѝ се и ѝ кажи. Ако стане работата, тя може да ти даде малко от постъпленията.

— Може? — викна Бисквитата. — Как така може? Ще настоявам за твърда комисионна, която ти и аз ще делим, разбира се, фифти-фифти — ти, като източник на търговската оферта, а аз — на лелята.

— Без мен — каза Бери. — Не влизам в сметката. Аз съм само Дядо Мраз.

Лорд Бискъртън изглеждаше изумен.

— Бери! Какво благородство! Точно така. Благородство. Тия неща ги правят скаутите. Младеж и половина! Кажи ми, какви са шансовете леля ми да се уреди с тая толкова съблазнителна работа?

— Големи, ако дойде по-рано и изпревари другите.

— След половин час ще я имаш на прага задъхана от тичане.

— Кажи ѝ да дойде на Падинг Лейн 6 и да търси мистър Фрисби.

— Ще ѝ кажа. И Господ да те благослови, момче, за туй, що стори днес. От толкова години насам за пръв път и това семейство да види малко късмет. Ще го отпразнувам. Яйца за следобедния чай, момко!

Ако мистър Фрисби беше човек, който умееше да различава нюансите в емоциите на подчинените си, щеше да забележи в поведението на личния си секретар при последната им среща някакво необичайно доволство, игривост, която едва ли не бълбукаше и кипеше. Бери имаше темперамент на оптимист, който лесно се настройваше на вълните на поредния блян и колкото повече разсъждаваше върху съвета на Бисквитата, толкова по-добър му изглеждаше. Учудващо беше как през всичките тези години нито веднъж не му беше минало през ум да спечели малко пари от „Сбъднат сън“.

Естествено, от мината не е било извадено количество мед колкото и за една брава, но както Бисквитата мъдро посочи, светът е пълен с балами. Всяка сутрин вестниците доказваха тяхното съществуване. Щъкаха насам-натам и ту се оставяха да ги завлече някой доброжелателен непознат, ту тичаха през глава при друг такъв да му поверят всичките си спестявания, за да му докажат вярата си в него.

Хрумна му, че не би било лоша идея да се консултира с работодателя си по въпроса. Т. Патърсън имаше вземане-даване с добива на мед като президент на „Рогата жаба“ А. Д., а и съществуваха моменти между стомашните му кризи, когато можеше да бъде много отзивчив. Щеше да е лесно за проницателен човек да забележи приближаването на подобен момент и да постави нужните въпроси преди приливът на човешка топлота да се е отдръпнал отново.

Когато обаче успя да остане пак насаме с мистър Фрисби, то бе, за да му съобщи за пристигането на лейди Вира Мейс. Лелята на Бисквитата не беше жена, която е способна да се тутка, щом замирише на пари. Пристигна точно в три и половина.

— Лейди Вира Мейс, сър — каза Бери. — Да я поканя ли?

— А-ха.

— А мога ли по-късно да обменя с вас две думи по личен въпрос?

— А-ха.

Бери се върна в стаичката си и се отдаде отново на блянове. От време на време се питаше как ли върви интервюто. Надяваше се, че лелята на Бисквитата ще пасне. Тя имаше нужда от парите, а веднъж бе проявила добрина към него като ученик. Освен това Бисквитата щеше да си получи комисионната, което означаваше, че всички ще са доволни.

Трябва да получи работата, помисли си той. Годините, от една страна, ѝ бяха попречили да го разпознае и да подновят приятелството си, но от друга се бяха показали доста любезни спрямо някои други аспекти. Лейди Вира Мейс си беше все още оная изключително красива жена, която навремето го бе гощавала в училище. Гласът ѝ беше мек и нежен като коприна, маниерите ѝ — завладяващи. Тя направо щеше да завърти главата на Т. Патърсън и да го остави без дъх още в първата минута.

Звукът на звънеца прекъсна мислите му. В отговор Бери се завтече при работодателя си и го намери сам. Т. Патърсън Фрисби се беше отпуснал на въртящия се стол и изглеждаше, доколкото може един велик финансист да изглежда, оглупял като гъска. Устните му бяха разтегнати в някаква странна усмивка и това съвсем не беше усмивката на умник. А също имаше и роза в бутониерата си, която отсъстваше преди това.

— Ъ-ъ? — стресна се той при влизането на Бери.

— Да, сър.

— Какво искаш?

— Вие какво желаете, сър? Позвънихте.

Мистър Фрисби като че ли излезе от някакъв транс.

— А! Да. Записвай.

— Да, сър.

— Пим, петък.

— Сър?

— Давам обяд на лейди Вира Мейс в „При Пим“, петък — преведе мистър Фрисби. — Тя иска да види фондовата борса.

— Да, сър.

— И за онези обяви. Не ги пускай. Няма нужда.

— Сър.

— Уредих лейди Вира да придружава племенницата ми, когато пристигне.