П. Удхаус - Късметът на Стифъмови

Барът на клуб „Търтеи“ се бе превърнал във врящ котел — някой пусна слуха, че Понго Туисълтън черпи, а подобно поведение в клуба винаги може да разчита на препълнена зала и отзивчива публика. Образи се блъскаха в Симпатяги, Симпатяги ръгаха с лакти Скици, а въздухът вибрираше от болезнените вопли на силни мъже, чиито чаши са застрашени от преобръщане.

Двама утолили жаждата си Образи се отделиха от тълпата и се отправиха към безлюдната пушалня. И двамата бяха изтупани като експонати за изложба, тъй като, подобно на повечето от присъстващите, идваха направо от сватбеното празненство на Стифъм-Спетсбъри.

Известно време седяха замислени и безмълвни. Току-що изконсумираната почерпка бе влязла в съюз с щедрите количества шампанско, доставено на сватбеното тържество от бащата на младоженката граф Уивълскъм. Най-сетне първият Образ проговори.

— Уфи Просър ще се пръсне от яд.

— Кой? — отвори едно око вторият Образ.

— Уфи Просър.

— От какво ще се пръсне?

— От яд. Понго черпи оттатък с негови пари. Уфи се хвана с Понго на бас, че Адолфъс Стифъм никога няма да се ожени за Джералдин Спетсбъри, и Понго си поиска парите веднага щом Стифи вдигна белия флаг след думите на свещеника: „Искаш ли я за жена, Адолфъс?“

— Значи, Уфи го е яд.

— Ами как иначе? За него печалбата беше вързана в кърпа. По времето, когато се хванаха на бас, всички факти говореха, че Стифи няма пукнат шанс. Помисли сам: като изключим двете наследствени стотачки годишно, единствените приходи на Стифи бяха от заплатата му като секретар на стария Уивълскъм. А после дори тези жалки пенита му бяха отнети. Една сутрин графът се разхождал из тисовата алея на потомственото си имение и какво да види — младата двойка топло се прегръщала. При тази гледка престарелият родител замахнал с левия крак и издигнал Стифи на височина три метра, тридесет и шест сантиметра — нов областен рекорд. След това завлякъл Джералдин в къщата, заключил я в стаята й, връчил на Стифи чек в размер на една месечна заплата и го известил, че ако бъде забелязан в радиус една миля от къщата десет минути след приключването на този разговор, ще насъска по него кучетата. Не можеш да отречеш, че при подобни обстоятелства изгледите за брак са доста мъгляви и нищо чудно, че Уфи е гледал на този бас като на сигурно капиталовложение.

— Тогава как се е разплела работата?

— Никой не знае.

— Знае! — чу се свеж младежки глас. Гласът се оказа собственост на някакъв Симпатяга, който също бе напуснал масовата сцена в бара и бе споделил незабелязано самотата им. — Аз например знам. Чух го лично от Стифи и за мен тази история е поредното доказателство, че човек има нужда само от късмет и нищо друго. Ако нямаше късмет, Стифи не би забогатял в Америка.

— Ами! Нима забогатя?

— Забогатя я!

— Не може да бъде! Как пък се е озовал в Ню Йорк? Той веднъж отиде за едни надбягвания в Льо Туке и на кораба му стана толкова зле, че се закле кракът му повече да не стъпва на палуба. А доколкото ми е известно, не можеш да отидеш в Ню Йорк, без да се качиш на кораб. Така че в историята има нещо гнило.

— Историята ми е свежа като маруля! — настоя разпалено Симпатягата. — Стифи със сигурност заминал за Ню Йорк една седмица след болезнения епизод в тисовата алея. Любовта му вдъхнала сили да понесе презокеанското пътуване. Джералдин му се обадила по телефона в клуба и му казала, че единственият изход е да замине за Америка и там да забогатее. И така, Стифи заминал. А две седмици след пристигането си се запознал с някакъв много благовъзпитан тип с очи, събрани на носа, и особен маниер да говори през югозападния ъгъл на устата си. Та този тип го завел на едно място, където други подобни типове играели някаква местна игра, наречена „крале“.

Въпросната игра се играела със зарове, макар че Стифи така и не разбрал до края на престоя си какво се цели с нея. Когато обаче един от типовете се приготвил да хвърля заровете, а друг се обадил, че се хваща на бас с всеки, че първият тип няма да направи нищо, наш Стифи усетил как спортната кръв на Стифъмови започва да се пени в жилите му. В края на краищата, казал си той, десет долара не са чак кой знае колко, дори и да ги изгуби човек, а малко силни усещания карат времето да минава по-бързо и помагат да се разнообрази вечерта. Затова приел баса — а в следващата секунда се изяснило, че онзи имал предвид не десет долара, а десет хиляди.