П. Удхаус - Късметът на Стифъмови

А тъй като и без това се намирал на рецепцията и забелязал там самия управител на хотела, сметнал, че случаят е подходящ да го постави в течение на финансовите си дела.

— Извинете — започнал Стифи.

— Да, сър? — откликнал управителят.

— Извинете, скъпи хотелски управителю, запознат ли сте с моята стая — онази със самостоятелната баня?

— Много добре — отговорил управителят.

— Колко ви плащат за нея?

— Шест долара на ден.

Стифи внимателно му съобщил тъжната вест.

— Аз обаче — друг път! Нямам нито цент в джоба си.

— Ъ? — рекъл управителят с не дотам радостен вид.

— Точно така — твърдо настоял Стифи. — Нито цент! Банката ми току-що фалира.

— Коя е вашата банка, сър?

— „Интърстейт Супърлатив“.

Управителят силно се изненадал.

— За пръв път чувам. Ние самите ползваме нейните услуги.

— Като казвате „ние“, имате предвид жената и дечурлигата, нали?

— Имам предвид хотела.

— Много ми е мъчно за вас — искрено му посъчувствал Стифи, защото в хотела бил много добре обслужван. — Но няма как. Тъкмо се връщам оттам и мога да ви кажа със сигурност, че институцията е затворила вратите си.

— Вие не очаквахте ли да е затворено в неделя? — учудил се управителят.

Стифи зяпнал.

— Кога? — задавено попитал той.

— В неделя.

— Днес неделя ли е?

— Неделя.

— Ами къде отиде съботата? — изумил се нашият приятел.

— Имахме си я вчера — осведомил го управителят. — Много приятен ден беше.

Тук Стифи разбрал, че покрай туй-онуй е проспал непробудно цял един ден. Осъзнал още нещо — и видимо пребледнял при тази мисъл, — че току-що бил написал на стария Уивълскъм най-превъзходното ругателно писмо на всички времена и безвъзвратно го бил пуснал в кутията.

Да. Ето каква била работата. Той, Стифи, бил написал на него, Уивълскъм, писмо, с което щял да накара него, Уивълскъм, да отхвърли него, Стифи, като кандидат за ръката на дъщеря му дори ако той, Стифи, имал всички пари на този свят и ги предложел на него, Уивълскъм, като малък личен подарък. Както виждате, доста неприятно положение за него, Стифи.

Кризата плачела за светкавична мисъл и точно това получила от Стифи. Отначало резултат нямало, но след това нещо щракнало в главата му.

— Управителю!

— Да, сър?

— Ако пуснете писмо за Англия, кога ще се получи?

— Зависи много от това кога сте го пуснали — отвърнал управителят.

— Току-що в ей тази кутия.

Управителят направил справка в списъка на отплаващите Параходи.

— Ще тръгне във вторник със „Сенатор Фрайлингхюсен Ботс“.

— Аз също — осведомил го Стифи.

Изходът от положението бил един. Достатъчно дълго бил заемал поста секретар на стария Уивълскъм и бил превъзходно запознат с процедурата по получаването на пощата в старото семейно гнездо. Пощаджията ги пускал в кутията, а Гаскоин, икономът, ги измъквал оттам и ги поставял на масата със закуската в малката трапезария, където получателят ги отварял, когато той или тя слизали да заврат муцуна в копанята.

Какво по-лесно от това да проникне в градината, да се укрива известно време в храстите пред остъклената врата на малката трапезария и след като Гаскоин си изпълни задължението, да се вмъкне вътре и да отмъкне фаталното послание. Важното било да се пръждоса час по-скоро от Америка в един и същ параход с писмото.

Така че във вторник изпращачите на „Сенатор Фрайлингхюсен Ботс“ можели при желание да забележат сред пътниците един млад мъж с решително стиснати челюсти, и нищо чудно да са го забелязали.

Предполагам, че не ви интересува как Стифи прекосил Атлантика. Важното е, че го прекосил. Акостирал в Ливърпул и стигнал Лондон на смрачаване, когато последният влак за Ъптън Снодсбъри — гарата, на която се слизало за графското имение „Уивълскъм Корт“ — вече бил потеглил. Затова най-разумно му се сторило да наеме кола и да преспи в Уърстър. Така и направил, като заръчал да го събудят точно в шест сутринта.

Знаете как се спи, когато нещо тормози съзнанието ви, и то нещо като онова, дето тормозело Стифи. Спиш на пресекулки. Ставаш с първите лъчи на слънцето. Когато се запътил към „Уивълскъм Корт“, още нямало шест и половина и едва ли е минавало седем часът, когато се озовал насред добрата стара морава. И тъй като нямало начин пощаджията да се появи преди осем и четвърт, решил да се поразходи, с цел да поразмърда кръвообращението.

Аз самият никога не съм ставал в седем часа сутринта, но Стифи твърди, че тези твърде ранни доби били крайно приятни под открито небе. Човек общувал с природата в цялото й първично великолепие и тям подобни глупости. Росата вече блестяла по тревата, слънцето припичало и птиците вдигали врява в храсталака. Царска работа за хора, които си падат по тези неща. Стифи е от тях. Комбинираното им въздействие взело, че го настроило романтично. Имам предвид познатите места, сцена на голямата му любов и прочие. Във всеки случай той твърди, че гърдите му се издули от вълнение и нямам основания да не му вярвам.