П. Удхаус - Големи пари

— Много съжалявам, сър. Беше старата ми бавачка.

— Бавачка?

— Някога ми беше бавачка и не можа да се научи, че вече не съм дете.

Мистър Фрисби преглътна.

— Тя ме попита… тя попита дали си си сложил вълнената камизолка.

— Знам — Бери стана морав. — Няма да се повтори.

— И сложил ли си я? — попита мистър Фрисби с любопитство, което може да бъде извинено.

— Не — беше краткият отговор.

— У-ух! — изохка мистър Фрисби.

— Сър?

— Това е проклетият стомах — обясни финансистът. — Болял ли те е някога стомахът?

— Не, сър.

Мистър Фрисби го изгледа с омраза.

— О? Не, така ли? Добре тогава, дано те заболи, теб и бавачката ти. Записвай си. Племенница. Придружителка с титла. Вестниците.

— Не ви разбрах, сър.

— Не знаеш ли английски? Моята племенница идва в Лондон за лятото и майка ѝ иска да пусна обява във вестниците за придружителка с титла. Не виждам какво му е неразбраното. Всеки поне с един грам мозък в главата си би го разбрал. Пусни я в „Таймс“, „Морнинг пост“ и така нататък. Формулирай я както искаш.

— Да, сър.

— Добре, това е всичко.

Бери тръгна към вратата. Като я стигна, спря. Хрумна му нещо. Той беше младеж с добро сърце и обичаше, когато е възможно, да прави добрини. Осени го идеята, че точно сега му се бе предоставила такава възможност.

— Мога ли да направя едно предложение, сър?

— Не — отсече мистър Фрисби.

Бери не се обезкуражи.

— Само си помислих, че търсите някой като лейди Вира Мейс.

— Коя?

— Лейди Вира Мейс.

— Коя е тя?

— Сестра на лорд Ходсдън.

— Как така знаеш за нея?

— Ходех на училище с племенника ѝ, лорд Бискъртън.

Мистър Фрисби изгледа с любопитство подчинения си.

— Не те разбирам. Общуваш с аристократите, ходиш на училище с племенниците им и разни такива, а пък работиш в канцеларията ми за…

— Смешно малка надница, сър? Съвсем вярно. Това е една доста тъжна история. Бях осиновен от богата леля и тя внезапно се превърна в бедна леля.

— Твърде лошо — каза мистър Фрисби, взимайки таблетка пепсин.

— Ако — предложи Бери — бихте желали да изразите на практика съчувствието си, едно малко повишение…

— Смяна на темата — прекъсна го мистър Фрисби. — Върви по дяволите.

— Много добре, сър. Ами за лейди Вира Мейс?

— Познаваш ли я?

— Срещал съм я веднъж. Една събота дойде в училище и ни нагости царски. Кафе, понички, малинов сироп, два вида сладко, два вида кейк, сладолед и наденички с пюре — издекламира Бери, в чиято памет този епизод никога не е преставал да бъде свеж и зелен като пролетен листец.

Но не толкова зелен, колкото мистър Фрисби. Чувствителният му стомах беше направил четири лудешки премятания и накрая се бе спрял, оставяйки страдалеца целия разтреперан.

— Не говори за такива неща — успя да каже той, докато се тресеше неудържимо. — Не ги споменавай в мое присъствие.

— Много добре, сър. Но да кажа ли на лейди Вира да се кандидатира?

— Ако искаш. Няма да навреди, ако я видя.

— Много ви благодаря, сър.

Бери тръгна веднага към телефона в коридора и звънна в Клуба на Търтеите. Както и предполагаше, лорд Бискъртън все още беше там.

— Ало? — обади се Бисквитата.

— Бери е.

— Казвай, друже. Слушам те. Но бързо, защото прекъсваш една много напечена игра билярд. Какво се е случило?

— Бисквита, мисля, че мога да ти предложа един начин да спечелиш малко пари.

В слушалката се чу възторжено бръмчене.

— Наистина?

— Така мисля.

Бисквитата изглежда размишляваше.

— Какво ще трябва да правя? — попита той. — Не ме бива по убийствата, а не съм сигурен, че мога и да фалшифицирам. Никога не съм опитвал. Но ще направя каквото е по силите ми.

— Племенницата на стария Фрисби идва в Лондон за лятото. Той търси някой да я придружава.

— О-о? — възкликна Бисквитата разочаровано. — И къде се вмествам аз? Да не би да се кандидатирам, преоблечен хитро като някоя вдовица херцогиня? По-добре не прекъсвай заетите люде с такива безсмислици, Бери. Не е честно да подкокоросваш човека и после шат…

— Глупчо глупав, мислех, че това е точно работа, прилягаща на леля ти.

— А! — тонът на Бисквитата се промени. — Започвам да схващам. Започвам да виждам смисъла. Работа за леля Вира, а? Това звучи добре. Предполагам, че падат пари в тая придружителска работа, така ли?

— Разбира се, че падат. Купища пари.

— А на нея няма да са ѝ излишни. Добрата ми леля, бедното ми разорено цвете! — разпали се лорд Бискъртън. — Ще ѝ дойде като манна небесна в пустошта.