П. Удхаус - Големи пари

— Какво за „Сбъднат сън“? — попита той.

— А-ха, не знаеш, така ли? — отвърна унищожително мистър Хоук.

Той се придвижи предпазливо през стаята, за да държи под око затворниците, и седна с гръб към стената, наблюдавайки ги зорко.

— Не знаеш, така ли? Оня червеноглавец не ти е казал, а? И не си подслушвал оня ден на вратата на стария Фрисби, когато ние с него си приказвахме как ще си траем за новата жила? Е, ако си мислиш, че ще стигнеш до Лондон утре и ще изкупиш акциите на „Рогата жаба“, не си познал. Ще останеш ей тук, това ще направиш.

После обърна изпепеляващ поглед към лорд Бискъртън.

— Ей, петроления, това се отнася и за теб.

Бери издаде кратък вик. Като че ли пред очите му беше блеснала ярка светлина. От брътвежите на мистър Хоук за Бисквитата не беше схванал нищо, но от останалия словесен поток изникна големият, основният факт, че „Сбъднат сън“ се е оказала ценна мина в крайна сметка, и че старият Фрисби и тази фиркана усойница са го знаели през цялото време, И го бяха изиграли да я продаде за черните им очи.

Вълна от безсилна ярост се надигна в гърдите му.

— Значи си знаел, че там има мед? — ревна той.

— През цялото време — отвърна мистър Хоук. — И сега наистина ще забогатея. Ще видиш как „Рогатата жаба“ ще стигне до сто в края на седмицата.

Една свиреща въздишка се изтръгна от устните на лорд Ходсдън. Ръцете го боляха и от тази безсмислена размяна на реплики главата го цепеше още по-силно. Сънища, майки, а сега и рогати жаби… Това беше твърде много за един благородник с недотам забележителен интелект, за да го понесе спокойно.

Ръцете на Бери бяха започнали пак да мърдат и мистър Хоук изкоментира този факт:

— Спрй да мърдолиш!

Той се облегна на стената и се опита да укрепи ръката си, стиснала верния пищов. Не харесваше изражението върху лицето на Бери. Ако става дума, не харесваше и това на лорд Ходсдън. И тъкмо се канеше да го каже, когато без всякакво предупреждение се чу силен, разрушителен грохот и значителна част от стената се сгромоляса върху главата му.

— По дяволите! — изрева мистър Хоук.

Винаги има обяснение и за най-озадачаващите събития. За Д. Б. Хоук това внезапно разпадане на нещо, което си изглеждаше нормална, солидна стена, определено спадаше към класата на чудесата. В главата му се въртяха мисли, доколкото изобщо можеше да разсъждава, за земетресения.

За секунда умът му се спря също и на теорията за свършека на света. А всъщност всичко на всичко това беше съседът на Бери, лорд Бискъртън, който се опитваше да мине напряко от „Прасковен рай“ за „Кътчето“.

Да си припомним, че оставихме Бисквитата посред процеса на мислене. Мозък от такъв калибър не може да мисли дълго без да стигне до някакъв резултат. Бисквитата едва бе погълнал едно възсилно уиски със сода и бе започнал второ, малко по-меко, когато го озари решението на проблема. Внезапно като цъфнала роза, докоснала челото му, му хрумна една мисъл — той хукна надолу към мазето и скоро се върна в галоп, въоръжен с кирката, която домакините от предградията използват за раздробяване на въглища.

Потокът на мисълта му лесно може да се проследи. Колкото повече снимката на годеницата му върху полицата над камината му се набиваше в очи, толкова по-ясно осъзнаваше, че нещо трябва да се стори, за да се предотврати това принудително съжителство между него и Ан на територията на „Прасковен рай“. Категорично изразените възгледи на капитан Кели бяха показали, че за нея обикновеният маршрут е невъзможен, и затова той беше възприел алтернативен вариант. Само да пробие път до дневната на Бери, и поне ще оформят тройка. Достатъчно благоприлично, това беше мнението му.

Той размаха енергично оръжието и с удоволствие установи, че среща слаба съпротива. Архитектите на къщите-близнаци в предградията не строят разделителните стени с мисълта за подобно отношение към тях. Окуражен, той удвои усилията си.

Лорд Бискъртън, както вече казахме, бе въодушевен. Но на този свят рядко всички са щастливи в един и същи момент и ще бъде необосновано да твърдим, че възторгът му се споделяше и от мистър Хоук. Какво може да направи, освен да пусне едно възмутено „Хей!“, той не знаеше. Знаеше само, че това не му харесва. Отстъпи от центъра на безредието с очи, изблещени от уплаха. И точно в този момент Бери, благодарен за възможността, скочи напред и със сръчен ритник изби пистолета от ръката му. После двамата продължиха съвещанието на пода.