П. Удхаус - Големи пари

— Позвънихте ли, сър? — каза, преливащ от обич.

— Разбира се, че позвъних. Нали ме чу. Не задавай такива тъпи въпроси. Свържи ме с мистър Робинс.

— Мистър кой, сър? — попита Бери. Не желаеше нищо повече от това да помогне и услужи на работодателя си, да помете всяка прашинка под нозете му и да задоволи най-малкия му каприз, но все пак името му бе непознато. Мистър Фрисби имаше отвратителния навик да бъде енигматичен. Разпоредбите му бяха мъгляви.

— Мистър Дявол-го-взел, човече, мисля, че го казах достатъчно ясно. Защо не си вземеш слухова тръба? РОБИНС. Адвоката ми. Чансъри, 09632. Свържи ме веднага.

— Разбира се, сър — каза Бери с успокоителен тон.

Безпокоеше се за работодателя си. Очевидно нищо добро не му се беше случило предната вечер. Седеше прегънат на две на въртящия се стол, като че ли е получил някакъв шок. Конското му лице изглеждаше измъчено, а бръчките около устата се бяха задълбочили. На Бери му се прииска да попита какво има, каква е болежката и къде го мъчи. Една дълга съчувствена дискусия около симптомите на мистър Фрисби би била тъкмо в унисон с преливащото му от любов и доброта сърце.

Благоразумието обаче му прошепна, че ще бъде по-мъдро, ако се въздържи. Той се задоволи да избере номера и след секунди вече комуникираше с правния съветник на мистър Фрисби.

— Мистър Робинс е на телефона, сър — каза Бери с тон на загрижен доктор и подаде инструмента на болника.

— Добре. Сега се махай.

Бери изпълни инструкцията, като хвърли един нежен поглед към своя повелител. Той целеше да каже на мистър Фрисби, че колкото и да му е черно пред очите, Джон Берсфорд Конуей е наблизо, за да го подкрепи и да му вдъхне кураж, и наистина бе много жалко, че мистър Фрисби не разгада съобщението.

— Робинс! — той вече лаеше в слушалката, когато вратата се затвори.

Отвърна му нисък мрачен глас, който извикваше в съзнанието мисълта за пресрочени ипотеки и влюбени, разделящи се в полумрака.

— Да, мистър Фрисби.

— Робинс, веднага идвай тук. Моментално.

— Случило ли се е нещо, мистър Фрисби?

— А, не! — финансистът изджавка заядливо. — Нищо не се е случило. Всичко е прекрасно. Само дето бях метнат и прецакан от един изверг.

— Тц-тц! — откликна сумрачният глас.

— Не мога да ти кажа по телефона. Идвай веднага. И побързай.

— Тръгвам веднага, мистър Фрисби.

Мистър Фрисби остави слушалката и като се вдигна, започна да крачи из стаята. Върна се до бюрото, взе едно писмо, прочете го отново, издаде приглушен вой, хвърли го на бюрото и пак закрачи. Беше очевидно развълнуван и ако Бери Конуей присъстваше, би положил братска ръка на рамото му, после би го потупал и би рекъл: „Хайде, братле, какво има?“. Все пак, за късмет, той не присъстваше, а седеше в малката си стая и плуваше в щастливи мечти, които бяха прекъснати почти веднага от звука на звънеца.

Когато Бери откликна на повикването, намери мистър Фрисби валсуващ из кабинета си. Имаше вид на ония милионери, които ги намират наръгани с ножове за хартия в библиотеките.

— Сър? — каза Бери благо.

— Още ли не е дошъл мистър Робинс?

— Още не, сър — въздъхна Бери.

— Мътните го взели!

— Много добре, сър.

Мистър Фрисби поднови валсуването. Спря се само колкото да удостои писмото с единадесети прочит, когато вратата се отвори отново.

Този път беше куриерът.

— Мистър Робинс, сър.

Мистър Робинс от „Робинс, Робинс, Робинс и Робинс, Адвокати“ беше точно такъв, какъвто би си го представил човек, като чуе гласа му. Изглеждаше и се държеше, като че ли присъства на някакво особено важно погребение. Постави цилиндъра си на масата, като че ли беше венец.

— Добро утро, мистър Фрисби — произнесе и стаята се напълни с пресрочени ипотеки и влюбени, разделящи се в полумрака.

— Робинс — изрева финансистът. — Вързаха ми тенекия.

Адвокатът присви устни, като че ли се канеше да каже нещо от рода, че това се е очаквало в свят, където всяка плът е трева.

— Какви са фактите, мистър Фрисби?

Мистър Фрисби издаде звук, наподобяващ този на тюлен в зоопарка, който си иска рибата.

— Сега ще ти кажа фактите. Слушай. Знаеш, че се интересувам от медни залежи. На практика съм собственик на мината „Рогата жаба“.

— Точно така.

— Е, наскоро попаднаха на нова жила в „Рогата жаба“. Като че ли една от най-богатите, известни досега.

— Превъзходно.

— Не чак толкова превъзходно — поправи го мистър Фрисби. — Беше в края на „Рогата жаба“ и оттам внезапно преминаваше в съседния парцел — една проклета, изоставена помийна яма, наречена „Сбъднат сън“, на която никой не обръщаше внимание години наред. Просто се пречкаше. И точно там отиваше жилата.