П. Удхаус - Големи пари

— Настоявам незабавно да напуснеш.

— Но…

— Вън! — сър Хърбърт съкрати процедурата.

— Но аз трябва да говоря с…

Моржоподобните мустаци трепереха като житна нива на вечерен ветрец.

— Ще напуснеш ли, или да извикам полиция?

Бери видя, че трябва да е любезен и чаровен. Все още не знаеше името и адреса на своята богиня от колата, а този човек можеше да го информира. Той му пусна една подкупваща усмивка.

Не мина добре.

— Не ми се хили! — прогърмя сър Хърбърт Басинджър.

Дори и филтриран през мустаците, гласът му накара Бери да подскочи десетина сантиметра. Изтри подкупващата усмивка от лицето си. Събеседникът му беше железен. Освен това заболяха го бузите.

— Ще си отида — каза той уверено. — О, да, ще си отида. Разбира се, отивам си. Ясно, нямам работа тук. Ще си отида, да. Влязох, само защото видях някого, с когото исках да говоря, да се качва с асансьора. Ако само ми разрешите да вляза в ресторанта и да разменя две приказки с…

Сър Хърбърт имаше навика, ако някой го разбъзика, да прибягва до речник собствена изработка. Точно това направи и сега.

— Я спирай с това врън-дрън!

Бери продължаваше да е любезен и чаровен.

— Разбира се, но ако бихте могли само да ми кажете името ѝ…?

— Стига меца-вреца!

— Името ѝ? — настоя Бери. — Трябва да знам името ѝ. Ако само бъдете така любезен да ми кажете името ѝ…

— Престани, ако обичаш, да се тепкаш-мепкаш и се измитай оттука!

Няколко момчета в пъстри униформи от обслужващия персонал бяха вече изникнали и заели позиции. Всички гледаха Бери мрачно и свирепо, както барманите гледат побойниците в бара. С неохота той разбра, че нищо повече не може да се направи. Беше си изстрелял патроните. Една свада, колкото и да отговаряше на обърканите му чувства, бе немислима.

— Много добре — каза накрая.

И без повече врън-дрън, теп-меп или мец-врец, той се обърна и тръгна мълчаливо по стълбите. Не може да се каже, че го направи с жест, изпълнен с достойнство. Но като за човек, чиято чувствителна душа е била омотана с въжета и изритана през вратата, това беше най-доброто.

Когато Бери стигна до Мълбъри Гроув, светлината в дневната на „Горски замък“ му подсказа, че лорд Бискъртън е още буден и без съмнение нетърпелив да се поразговори. Прозорецът беше гостоприемно отворен. Бери похлопа и скочи вътре.

— Е? — попита Бисквитата. — Как си прекара?

Той оглеждаше приятеля си втренчено. Съзря нещо странно в поведението му — някаква непривична светлинка в очите, някакво сдържано въодушевление, като на човек, вкусил благата на Рая. Това, помисли си Бисквитата, едва ли се дължи на участието му в банкета на Бившите ученици. Затова потърси причината другаде.

— Какво ти се е случило, мошенико? Ти направо хвърчиш в облаците. Да не си спечелил мангизи, или друго?

Бери седна, изправи се, седна, изправи се, седна отново и пак се изправи. Държеше се възбудено и домакинът му не го одобри.

— Задръж! — изкомандва Бисквитата. — Паркирай се някъде, дявол го взел. Зави ми се свят от теб.

Бери чучна на крайчеца на канапето. Като че ли не искаше да се обвърже окончателно със седящата позиция и поддържаше готовност във всеки момент да може да скочи до тавана.

— Ето така — съгласи се Бисквитата. — Сега ми кажи всичко.

— Бисквита — започна Бери, — случи се най-невероятното нещо. Има едно момиче…

— Момиче, значи? — това заинтригува Бисквитата. Започна да му просветва. — И коя е тя?

— Какво? — вниманието на Бери блуждаеше.

— Казвам, коя е?

— Не знам.

— Как се казва?

— Не знам.

— Къде живее?

— Не знам.

— Да знаеш, че си далече от енциклопедията, старче. Къде я срещна?

— Първо я видях в един ресторант.

— После?

— Гледахме се.

— И после?

— После продължихме да се гледаме. Беше в деня, когато ти носеше оная брада, Бисквита. Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Бях направо отчаян. Разбрах от пръв поглед, че това е единственото момиче, което някога ще обичам…

— Ех, вие момчета! — подхвърли Бисквитата с разбиране.

— И как, за бога, можех да се запозная с нея? Това беше проблемът.

— Така е винаги.

— Когато излязох на улицата, я видях да се качва в колата си. И внезапно ме осени вдъхновение. Скочих при нея и ѝ казах да те следва.

— Да ме следва? Как така мен? Какво общо имам аз?

— Ти беше отпред с твоята кола.

Интересът на Бисквитата нарасна.

— Да не искаш да кажеш, че това се е случило в деня, когато ти обядва в „Бъркли“, а аз изпробвах оная проклета растителност.