П. Удхаус - Големи пари

— Извинете — повтаряше той.

Почти в същото време вратата на ресторанта се отвори широко и Ан, на свой ред, бе принудена да си признае, че на света има повече от двама души. Мястото като че ли започна да се пука по шевовете.

— А, ето те къде си! — каза Тоди Малинг. — Не знаех къде си отишла. Търсих те навсякъде.

Чувството, че я разкъсват на две, изпълни гърдите ѝ. Усещаше се така, както в моментите, когато звънът на телефона я изтръгва от някакъв красив сън. Погледна през рамо. Младият мъж, който имаше да ѝ казва нещо, стоеше с озадачено лице, зяпнал разсеяно в някого, когото тя разпозна като техния домакин — сър Хърбърт Басинджър. Сър Хърбърт изглежда му задаваше някакъв въпрос, а младият мъж очевидно се затрудняваше да му обърне внимание.

— Отмъкнах едно отлично пиле — продължи Тоди със скромната гордост на кръстоносец, свършил велики дела сред езичниците. — Също и малко салата. Хайде, ела.

Ан имаше добро сърце и не обичаше да наранява чувствата на хората. Като съзнаваше добре опасностите, на които Тоди се беше подложил, за да може тя да вечеря, оцени справедливостта на молбата му да го удостои с компанията си. Той бе воювал заради нея и почти бе пролял кръвта си. Не можеше да го отблъсне сега, не и в часа на неговия триумф. Да направи това, означаваше да срине цялата вяра на мистър Малинг в Жената.

Освен това, ще има достатъчно възможности да поднови прекъснатия разговор по-късно — на някое по-усамотено място. От загрижения начин, по който сър Хърбърт потупваше ръката на мистериозния ѝ приятел, беше ясно, че трябва да е привилегирован гост. Ще го намери в Кристалната бална зала, когато успее да се отскубне от настоятелния Тоди.

— Добре, Тоди. Ти си герой. Води ме.

— Нали нямаш нищо против младият Бърти Уинч да хрупне малко храница на нашата маса? — попита неспокойно Тоди, когато минаха през вратата. — Трябваше да го привлека за съдружник. Налагаше се. Закотвих го на масата и му казах да варди пилето като бавачка. Иначе някой от тия дяволски пирати непременно щеше да го свие.

Междувременно Бери най-после успя да проумее, че този глас, който бръщолевеше в ухото му, отправяше въпросите си към него. И макар че още се чувстваше замаян, отговори вежливо.

— Разбира се. Абсолютно. Без съмнение.

Гласът не изглеждаше да е останал доволен. Даже нещо повече — от недоволен стана направо възмутен. Повиши тон раздразнено.

— Питам те — каза, сега вече определено свадливо — кой, по дяволите, си ти, откъде, по дяволите, идваш и какво, по дяволите, си мислиш, че правиш тук? Не те знам и бих искал да видя поканата ти, моля.

Бери излезе от бляновете си. Има време за мечти и време, когато трябва да излезеш лице в лице с житейските проблеми и да ги решиш. А въпросната ситуация се очертаваше да бъде доста проблематична. Като мигаше на парцали през златната мъгла, която обгръща влюбения, той забеляза някакъв румен дребосък на средна възраст с моржоподобни мустаци и раздвоена брада. Мустаците се подрусваха, а двете половини на брадата трепереха неприязнено и враждебно.

— Моля? — попита Бери.

— Няма какво да ме молиш — отговори новият му познат. — Покажи ми поканата си.

Като гледаше Бери така, като че беше излязъл от канала и като се обръщаше към него с тон, който някой злобен надзирател в затвора би приложил към престъпник, сър Хърбърт Басинджър несъмнено си имаше своето право. През този сезон на сбирките на Обществото беше избухнала епидемия от това, което на практика се нарича натрапничество. С други думи, голям брой от съвременната младеж се появяваха на баловете, смучеха шампанско като прахосмукачки, танцуваха докато им се подуят глезените — и всичко това без покани. Домакините бяха започнали да протестират срещу тази практика и сър Хърбърт Басинджър, който си изпати доста на предишния си голям бал, даден по-рано през годината, се бе заклел тържествено, че този път ще бъде безкомпромисен. Затова бе изискано от гостите да носят поканите си и да бъдат готови да ги показват при поискване.

— Покана? — замисли се Бери, като че ли думата му беше непозната.

— Покана.

— Всъщност, истината е… — смотолеви Бери.

Тази маневра в разговора подсказа на сър Хърбърт това, което искаше да знае. Само гузните и грешните започват с въпросната фраза. Вече доволно сигурен, че не изхвърля от танците някой потомък на благородна фамилия, чието лице по някаква случайност е забравил — или още по-лошо, някой автор на клюкарска рубрика от вестниците — той разкри намеренията си.