П. Удхаус - Големи пари

— Разбира се. Точно това казвам.

— Тогава, чудно, кое е било това момиче — замисли се Бисквитата. — Не си спомням нещо особено по женска линия. Както и да е, да не се отклоняваме. Скачаш в колата ѝ. И какво става после?

— Ти потегли, а ние потеглихме след теб.

— Имаш предвид, че тя каза само „Да, сър!“ и натисна газта? Бих си помислил по-скоро, че е извикала полиция и двама доктори от лудницата, за да те закарат там, където ти е мястото.

Бери се поколеба. Бяха стигнали до единствения момент от неговия романс, върху който не искаше да се спира. На никой влюбен не му е приятно да си спомня, че мами момичето, което обича. В един момент, докато бяха в ресторанта на хотел „Мазарин“, той се беше решил на пълна изповед. После промени решението си и съвестта го глождеше.

— Ами, всъщност, Бисквита — започна да го мотае той, — аз я излъгах.

— И какво я излъга?

— Казах ѝ, че съм от Тайните служби.

Бисквитата се втрещи.

— Ти… какво?

— Казах ѝ, че съм от Тайните служби. Разбираш ли, това обясняваше защо искам да те следва.

— Защо пък? За кого ме взехте?

— Казах ѝ, че си шеф на една голяма кокаинова шайка.

Бисквитата беше много благодарен.

— Трябваше да обясня по някакъв начин защо нахълтвам така в колата ѝ.

— И какво стана, когато ѝ каза, че си я будалкал?

— Не съм ѝ казвал.

— Оставил си я да мисли, че си от Тайните служби?

— Да.

— Да те поживи, Господ, момко! Това е най-хубавата приказка за лека нощ, която съм чувал от месеци насам. Значи, тя още си мисли, че си от Тайните служби? Не можа ли да ѝ обясниш по-късно?

— Не. Разбираш ли, случи се следното. Когато излязох от кръчмата, нея я нямаше. Колата ѝ беше изчезнала. Заминала си. Но тази вечер я срещнах отново. Имаше танци в „Мазарин“ и когато излизах от банкета, я видях да се качва в асансьора. Последвах я и я намерих в ресторанта. Тъкмо се разприказвахме, и ето, че се появи човекът, който давал партито и бях изхвърлен като мръсен парцал.

Бисквитата взе да издава съчувствени звуци.

— Но преди това да се случи… имах време да видя… Искам да кажа… — Бери започна да говори несвързано — забелязах нещо в очите ѝ… Начинът, по който ме гледаше… Струва ми се, че ако имах само още една минута… Говоря за начина, по който ме гледаше, разбираш ли…

— Абе, кажи с две думи. Свали ли я? — попита Бисквитата, който искаше приказката му за лека нощ да е ясна и точна.

Бери потрепери. Тази отвратителна фраза го изпълни с негодувание.

— Бих искал да не…

— Един мъж или сваля мацето, или не го сваля — настоя Бисквитата. — Тука няма половинчати работи. Е, свали ли я?

— Мисля, че беше… доволна да ме види.

— А-а! И какво, ти я попита за името ѝ?

— Не.

— Не си?

— Нямах време.

— Попита ли я къде живее?

— Не.

— А тя попита ли те за твоето име?

— Не.

— Попита ли те къде живееш?

— Не.

— И какво, по дяволите, сте си говорили? — учуди се Бисквитата. — За ситуацията в Русия?

Бери сключи ръце развълнувано. Тогава изникна някакъв неприятен спомен и лицето му помръкна.

— Има нещо, което разбрах за нея. Сгодена е.

— Сгодена?

— Да. Не се безпокоя, че няма да я намеря. Защото знам, че ще я намеря. Но ако е сгодена…

Той спря унило и се загледа в килима.

— Смяташ, че един Конуей не може да се натрапва между това момиче и някой си неизвестен тип, който без съмнение я обича предано?

— Да. И все пак…

— Все пак твърдо смяташ да го сториш?

— Да.

— Съвсем правилно.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се — Бисквитата беше категоричен. — Всички методи са честни в любовта и във войната, нали така? Представям си го другия тип. Слабоват дългун с обратна захапка и монокъл. Не бих се тревожил за него. Мили боже! Човек не може да мисли за чувствата на някой нещастник в момент като този. Сигурно е някой като Мървин Флок.

— Кой е Мървин Флок?

— О, само една конска муха. Познат на мой приятел. По всеобщи сведения, един от най-неприятните видове проказа в човешки облик. Слушай ме, старче, този не трябва да те тревожи. Ти само давай напред. Имаш си достатъчно трудности и без да трябва да се кахъриш за някакво съмнително земноводно.

Бери дари своя приятел с най-признателния си и почтителен поглед. Неговите думи бяха мехлем за изтерзаната му душа.

— Радвам се, че мислиш така — каза му той.

— Радвам се, че се радваш — отвърна Бисквитата любезно.

Мистър Фрисби натисна копчето и личният му секретар влезе в стаята, подрипвайки като агне на пролетна полянка. Забележителните събития предната вечер бяха подхванали духа на Бери и го бяха транспортирали на седмото небе. Имаше чувството, че ходи по розови облаци, зареян над усмихнатия свят.