П. Удхаус - Големи пари

— Не, нямаше нищо. Щях да кажа нещо, но сега не ми се иска.

— Трябва да си пазиш тайните, а? Е, беше ли все пак Смъркача?

— Не. Не беше.

— Радвам се.

— Защо?

Изражението на Ан претърпя внезапна и изненадваща промяна. Досега тя бе спечелила пълното одобрение на Съвестта си за хладната си резервираност. При този въпрос, обаче, направи жалка грешка. От хладна резервираност мина към смайващо откровение.

— Мислех си, че се излагаш на най-страшна опасност — промълви тя, почти без дъх. — Мислех си, че може да те убие.

— Ти си се тревожела за мен?

— Е, не е много хубаво за едно почтено момиче — каза Ан, като се съвзе — да се забърква в престрелки. Помисли за вестниците!

Възбудата затихна в очите на събеседника ѝ.

— Това ли е всичко, за което те е било грижа?

— А какво друго би могло да има?

— Нищо лично в тревогите ти, а?

— Лично? — Ан повдигна вежди.

— Е, радвам се, че си постъпила мъдро и разумно — каза той, но в гласа му нямаше особено въодушевление — и си се измъкнала, преди да е станало напечено.

— Но не стана, нали — изтъкна Ан.

— Не — въздъхна той. Последва ново мълчание.

Между Ан и Съвестта ѝ сега съществуваше истински разкол в мненията. Съвестта ѝ казваше, че се е държала образцово в момент на изпитание. А Ан си повтаряше, че се е държала като идиот. Ако продължи още малко в същия дух, този мъж ще стане и ще си отиде завинаги.

„И много добре ще направи — каза Съвестта ѝ. — Чудесен край на една злощастна връзка.“

— Така казваш ти! — каза Ан и стисна устни.

Събеседникът ѝ беше взел бутилката шампанско и я разтърсваше възбудено — действие, което щеше да шокира и ужаси Тоди Малинг из основи, ако беше сред присъстващите. Но Тоди все още воюваше благородно там, където ръкопашният бой беше най-ожесточен.

— Разбира се, че се тревожех за теб — каза Ан импулсивно. — Казах това за вестниците, защото… Разбира се, че се тревожех за теб!

През мрачното лице насреща ѝ премина светлина, така както слънчев лъч пробива завесата от облаци.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Искаш да кажеш, тревожила си се?

— Точно така.

— Наистина си се тревожила?

— Разбира се, че се тревожех.

Той се наведе напред.

— Да ти кажа ли нещо?

— Какво?

— Ами, това. Аз…

Той спря и възкликна стреснато. Нещо горещо и мокро беше паднало във врата му.

— Грешката — чу се весел глас зад него — е изцяло моя. Не трябваше да се опитвам да нося супа в такава блъсканица. Е, всичко, което мога да кажа, е че ужасно съжалявам. Има само едно успокоение — супата е страхотна.

Бери се обърна озверял. Един влюбен мъж не би могъл да изтърпи повече.

— Да се махаме оттук — каза през зъби. — Има нещо, което трябва да ти кажа. Тук не можем да говорим.

— Но мистър Малинг ще се върне всеки момент — каза Ан. Имаше чувството, че се подхлъзва и търсеше опора.

— Кой е той?

— Мъжът, който е с мен. Отиде да ми вземе нещо за ядене. Ако си тръгна, какво ще си помисли?

— Ако е като останалите мъже тука, не мисля, че изобщо е способен да мисли.

Той я поведе навън. Излязоха в малко предверие. Отнякъде долитаха звуци от музика.

Бери затръшна вратата след себе си и се обърна към нея.

— Трябва да ти кажа нещо.

Ан имаше чувството, че той започва да се уголемява пред очите ѝ. Изглеждаше огромен и страховит. А тя се чувстваше малка и уязвима.

— Разбира се, ще ме помислиш за луд.

Сега стоеше много близо до нея. Съвестта ѝ кудкудякаше като кокошка и я подтикваше да се отдръпне. Ан не се отдръпна.

Той взе ръката ѝ и тя видя как трепна, като човек, видял усойница на пътя си. Беше лявата ѝ ръка и това, което беше зяпнал, се оказа пръстена на средния ѝ пръст. Красив пръстен от платина и диаманти, за който лорд Бискъртън дължеше доста пари. Но в очите на младия мъж нямаше възхищение.

— Ти си сгодена!

Това не можеше да се нарече въпрос. По-скоро приличаше на обвинение. През Ан премина мимолетното, но все пак разкъсващо усещане, че е била уличена в акт неизразимо подъл и низък. Искаше да обясни, а беше толкова трудно.

— Да — промълви с тих, слаб, разкайващ се глас.

— О, боже!

— Да.

— Сгодена?

— Да.

Младият мъж дишаше тежко.

— Не ми пука! — повиши тон. — Искам да ти кажа…

Фоайето между ресторанта и Кристалната бална зала на хотел „Мазарин“ е може би, с изключение на самия ресторант, най-неподходящото място в цял Лондон за разговор на четири очи. Докато говореше, младият мъж усети някакъв нахалник да се вре в лакътя му. Този човек май желаеше да говори с него. Потупваше го по ръката.