П. Удхаус - Големи пари

— Някъде в средата на тая тълпа — каза задъхано Тоди, като полагаше скъпоценния си товар на масата, — има и кльопачка. Ще се опитам да ти взема нещо. Не гарантирам какво ще бъде. Готова ли си да приемеш каквото успея да измъкна?

— Каквото и да е — потвърди Ан. Тя изплува от света на мислите си с лек подскок. — Не съм гладна.

— Не си? — недоумяваше придружителят ѝ. — Божичко! Аз бих изял и самия Басинджър, ако с него върви и малко кетчуп. Ще се опитам да тафя едно пиле. Забавлявай се някак, докато ме няма. Ако не се върна, знай, че съм загинал храбро.

Той изчезна отново и Ан се върна към своите мисли.

Да, нещо прекрасно и ценно. А тя го бе изхвърлила. И с неговата загуба животът стана глух и монотонен.

А това също беше странно — никога не си беше представяла, че нещо може да направи живота ѝ монотонен. Винаги бе имала завидната способност да умее да се забавлява. Дори и в компанията на Кларънс Дъмфривци, дори и заобиколена от Туомбли Бъруошовци, тя всъщност никога не бе скучала. А сега несъмнено скучаеше. Излиза, че като изключим онзи следобед с пътешествието с колата, цял живот е правила точно това. Пътешествието изникваше в спомените ѝ като оазис сред пустиня, самотно бягство от едно глухо и невзрачно съществуване.

Прииждаха вълни от люде. Пронизителни и страдалчески вопли ехтяха из стаята, когато мъже, балансиращи с чинии майонеза, виждаха как до тях застрашително се опират гърбове на мъже, балансиращи с чинии пилешка салата. Горещината и врявата се съюзиха срещу Ан и я накараха да се почувства отмаляла. Смътно тя осъзна, че някой седи на стола срещу нея и се надигна да защити правата на отсъстващия Тоди.

— Съжалявам. Този стол е…

Гласът ѝ секна. Сега не сънуваше. Цялото ѝ тяло пламтеше, като че ли бе скочила в огън.

— О! — на Ан не ѝ достигаше дъх.

За секунда това беше всичко, което успя да каже. Сърцето ѝ биеше лудо и Съвестта ѝ вече започваше да коментира жалкото треперене на устните ѝ.

— Пълна грешка! — гълчеше я Съвестта ѝ. — Този мъж не е нищо друго, освен случаен познат. Дръж се с него като с такъв. Кимни сдържано.

Ан не кимна сдържано. Тя продължи да гледа втрещено. А от другия край на масата новодошлият също гледаше втрещено.

Един млад мъж с очила, крепящ имането си в една чиния, се спъна в нечий крак и бухна тежко върху масата им. Нещо пльосна между тях.

— Котлетът ми, струва ми се — каза младият мъж, като си го прибра. — Ужасно съжалявам.

Той отмина и Ан намери сили да пусне една трепереща усмивка.

— Добър вечер! — изрече тя.

— Добър вечер.

— Пак се появяваш изневиделица, а? — каза Ан. — Винаги ли изникваш така от нищото?

Младежът не се усмихна. В него имаше нещо силно и решително. Създаваше впечатлението на човек, който бърза и няма настроение за празни приказки.

— Къде отиде онзи ден? — попита рязко той и сбърчи чело, като при неприятен спомен.

Ан събра всички сили, за да бъде сдържана и спокойна. Помисли си, че тонът му не ѝ харесва. Говореше така, като че ли има някакви права над нея, като че ли тя му принадлежи. Това, каза си тя, я обижда, и то с право.

— Прибрах се вкъщи — отвърна тя.

— Защо?

— Не е ли мястото на жената у дома?

— Беше страшен шок да открия, че те няма.

— Съжалявам.

— Не можех да разбера къде си отишла.

— О, така ли?

„Това ли е правилният тон? — попита Ан Съвестта си. Точно това — отвърна Съвестта ѝ. — Възхитително. Продължавай в тоя дух.“

— Между другото — попита Ан, — онзи мъж Смъркача ли се оказа?

Събеседникът ѝ зяпна. За пръв път решителността му бе помрачена от нещо, което ѝ заприлича на объркване. По лицето му плъзна червенина и очите му, вместо да пронизват нейните, се отклониха в друга посока.

— Слушай — каза неловко. — Искам да ти кажа нещо. Разбираш ли…

— Да?

— Мисля, че съм длъжен да…

Изглежда се колебаеше на ръба на някакво разкритие.

— Е? — подкани го Ан.

Още един млад мъж, този път без очила, забърса с хълбок масата и я разклати из основи.

— Страшно съжалявам. Там се е развихрила страшна буря. Господ да помага на бедните моряци.

Той се спря, за да гребне изпуснатата порция пилешка салата и после изчезна завинаги от живота им.

— Та какво казваше? — попита Ан.

Събеседникът ѝ изглежда размишляваше по време на последното отклонение. На Ан ѝ се бе сторило, че иска да направи някакво признание, но сега май се беше отказал.

— Нищо — каза той.

— Беше започнал, че ще ми кажеш…