П. Удхаус - Големи пари

— Не закачай сега шапката ми! — изсъска свирепо той.

На мъжа обаче темата му се нравеше. Той продължи да опява:

— Глей го това, градския чиновник, кво си слага в днешно време — в думите му личеше явно неодобрение. — Направо да ти се пригади. В Москва това няма да го търпят. Не, нито и в Ленинград. Буржоа, ето това сте всички вие, барабар с цилиндрите ви. Знаш ли ти кво шеше да ти се случи в Москва? Някой — а може и самият Сталинг шеше да доде, да ти фърли едно око на цилиндъра и да ти рече: „Абе ти кво, буржоа такъв, се дуеш като пуяк с тоя цилиндър?“. И щеше…

Тук лорд Ходсдън го подмина. Поради това загуби вероятно много ценна и интересна информация за нравите и обичаите в Москва, но затова пък се освободи от компанията на човек, на когото никога не би погледнал като на приятел. До кръчмата в една локва стоеше малко момче и графът се обърна към него:

— Накъде е Мълбъри Гроув, млади ми момко? — попита той твърде сърдечно за човек с жажда за кръв в сърцето и с кръвно налягане бая над нормалното. — Ще ти бъда много благодарен, ако ме осведомиш.

На любезността бе отвърнато с любезност. Младият му момък спря да се плацика, извади си ръката от водата и посочи.

— Ей, там е, сър, и първата наляво — каза вежливо то.

— Благодаря. Благодаря. Благодаря.

Той се насочи в указаната посока, като хвърли на мъжа с кепето укорителен поглед. Не може само с очи да се кажат много неща, но това, което графът искаше да предаде бе, че се надява кепето да е слушал и съответно да се е впечатлил от примерните обноски на момчето, което макар и по-младо с толкова много години, може да послужи за образец на поведение. През главата му мина една бегла идея да се върне и да даде на услужливото дете едно пени, но тя веднага бе изоставена в полза на далеч по-разумното и делово решение да продължи и да не прави нищо подобно. И все пак, почти беше се наканил да се обърне и да дари младия момък с една усмивка, когато изведнъж нещо извънредно твърдо го светна отзад между плешките. Беше камък. И като се завъртя назад, видя младия вежливец, който си плю на петите и търти нагоре по улицата.

Лорд Ходсдън беше поразен. За секунда случилото се му се стори невероятно. Ако знаеше, че учтивото хлапе и мъжът с кепето са баща и син, би могъл да заключи, че омразата в сърцето на бащата към сивите цилиндри ще тече и в кръвта на сина. Просто въпрос на наследствени инстинкти. Но той не знаеше това. Всичко, което си мислеше за въпросната кръв на сина бе, че я иска пролята. С това намерение стартира успешно и макар че не беше тичал от години, скоро пердашеше по улицата с бърза крачка — крачка твърде изтощителна за младия момък, когото настигна в първите десет метра.

Съществуват две мисловни школи, разглеждащи правилния метод на разправа с малки деца, които хвърлят камъни по по-възрастните и по-видните от тях на обществени места. Според едната въпросният метод е ритник отзад, а според другата — удар по главата. Лорд Ходсдън, който не беше тесногръд, приложи и двата метода. За човек, приключил с ударите по главата и ритниците отзад още в ранните си итънски години, той се прояви забележително добре. Около половин минута работи усилено по въпроса, после, малко позадъхан, се обърна и пое отново в направление Мълбъри Гроув.

Чувстваше се странно въодушевен. Като че наранената му душа бе намазана с някакъв целебен балсам. За пръв път този следобед изпита някакво тихо щастие. В резултат на спонтанната тренировка, озлоблението му се беше изпарило. В гърдите му затрептя желание да си свирне и тъкмо оформяше устните си по необходимия начин, когато чу глас до себе си.

— О-хой! — подвикна гласът.

Беше кепето. Вървеше редом до лорд Ходсдън е извадена лула и силно ухаещ на бира. Очите му щяха да изхвръкнат и в тях гореше червен пламък, като огън, наблюдаван през пушека. От бойното поле се чуваха пронизителните вопли на ранения.

— Що ти трябваше да удряш хлапето, а? — попита кепето.

Графът не отговори. Не че гатанката беше много трудна. Не, той имаше превъзходен отговор. Но не му се нравеше идеята да си излива душата пред тоя тип. Затова продължи да върви мълчаливо.

— Що ти трябваше да удряш моя малък Хърбърт, а?

Лорд Ходсдън подскочи като ужилен. Моя малък Хърбърт? За пръв път у него се породи подозрението, че някакви роднински връзки обединяват двамата. Това, което в началото му се бе сторило като обикновено любопитство на непознат, сега започваше да придобива зловещо значение в качеството си на недоволни излияния на едно бащинско сърце. С крайчеца на окото си той метна един поглед към придружителя си и му се прииска да не беше толкова лесно да го види. Типът направо си беше досами него.