П. Удхаус - Големи пари

— Та значи, да оставим засега този въпрос. Мислиш, че трябва да ида и да се срещна с Годфри?

— Намирам го от първостепенно значение. Ан е много импулсивно момиче и даже сега може да е твърде късно.

— Бих искал да не говориш така, Вира — каза лорд Ходсдън раздразнено. — Като че ли ти доставя удоволствие да виждаш нещата в черни краски. Е, добре тогава. Ще отида до тоя дяволски квартал. Или да му напиша писмо, а?

— Не. Ти се изразяваш толкова лошо в писма. Никога няма да разбере колко е важно. Тръгвай веднага за Вали Фийлдс и се виж с него лично.

— А пари за таксито?

— Какво такси?

Лейди Вира намери разписание на влаковете и започна бързо да го прелиства. Лорд Ходсдън я наблюдаваше с растяща неприязън. Той имаше своите закостенели старомодни представи как една сестра трябва да се държи с брат си, а неговата беше направо обида за тях. И тъкмо си бе позволил да се отплесне в мечтания за една прекрасна приказна сестра, чиито основни качества са огромна банкова сметка, чекова книжка, ръце, които я сърбят да драска по нея и дълбока обич към брат си, когато гласът ѝ го върна към жестоката действителност:

— Редовни влакове от гара Виктория — прочете лейди Вира. — Така че по-добре тръгвай веднага. И се постарай, ако успееш изобщо, да не оплескаш нещата. Цената за първа класа е един шилинг и едно пени.

— О? Сигурна ли си — рече лорд Ходсдън горчиво, — че не би искала да пътувам в трета класа?

— Можеш да правиш каквото ти е угодно, Джордж — каза лейди Вира без да повишава тон. — Нали ти си плащаш билета.

Красотата на лондонските покрайнини, която така впечатли сина и наследника на шестия граф Ходсдън при неговата първа среща с нея, имаше доста по-слаб ефект върху самия него. Още от самото начало на експедицията светът му се виждаше черен и Вали Фийлдс не направи много, за да промени това. Всъщност, първата стъпка на графа при слизането от влака беше да почете Вали Фийлдс с поглед, от който да ти настръхне косата. После, като се осведоми от пазача на гарата за улица Мълбъри Гроув, той се отправи натам с натежала глава.

Бери Конуей би могъл да вземе разстоянието от Мълбъри Гроув до гарата за около осемдесет и три секунди. На лорд Ходсдън, като на по-бавен спринтьор, му трябваха повече. Както и да е, като спираше често-често, принуден от топлината, за да вдигне сивия си цилиндър и да попие с кърпичка потта от челото си, най-накрая той стигна Бенджафийлд Роуд, на ъгъла на която се намираше кръчмата, сторила се толкова привлекателна на лорд Бискъртън в деня на пристигането му. На това място, забравил окончателно инструкциите, които получи на гарата, графът се запъна, объркан и загубен.

От мястото, където стоеше, до портите на „Прасковен рай“ бяха има-няма двеста метра. В неведение относно това, той се огледа наоколо, търсейки помощ, и забеляза мъж с платнено кепе и с рамене на титан, които подпираха стените на кръчмата. Той смучеше замислено една празна лула и когато лорд Ходсдън наближи, го изгледа така, като че ли му е изял десерта. Истината бе, че мускула на секундата възневидя сивия цилиндър на този от по-горно социално стъпало.

Нищо в живота на големия град не е по-комплицирано от избора на подходящата шапка, влизаща в употреба в различните сектори на града. На Бонд Стрийт или Пикадили сивият цилиндър е шик, последен писък на модата, самата елеганция. Във Вали Фийлдс, отдалечен на десетина километра, същият е ексцентричност, та да не кажем и примитивизъм. На Кралския хиподрум в Аскот 11 11 Аскот — местност в Англия, където се провеждат конни състезания — Б.пр. цилиндърът на лорд Ходсдън би обрал овациите. Подпийналият бираджия с кепето, обаче, го прие като лична обида. Като че ли почувства, че мъжката му гордост и достойнство са били погазени от този сив цилиндър.

Ето защо може да се каже, че между лорд Ходсдън и мъжът с кепето още от самото начало не се породи идеална симпатия.

— Искам да стигна до Мълбъри Гроув — каза лорд Ходсдън.

Мъжът, без да променя поза, го изгледа на кръв. За минута се блещи насреща му. После кимна отсечено.

— Дадено. Кво чакаш още.

Графът се опита да бъде по-ясен.

— Можете ли… ъ-ъ… да ме упътите към Мълбъри Гроув?

Още един кръвнишки поглед. Той опипа лорд Ходсдън щателно от главата до петите и обратно. Като стигна пак до главата, спря.

— Как ѝ се вика на тая капа, дето я имаш отгоре? — попита мъжът вледеняващо. — Хубава капа, няма що.

Лорд Ходсдън не беше в настроение да си бъбри за шапки. Въпреки слънчевите лъчи, светът все още му беше ад. Това чувство ферментираше у него постепенно още от вратата на Вира.