П. Удхаус - Големи пари

Лейди Вира пречупи крехките му надежди. Лицето ѝ беше много строго.

— Но, Джордж, разсъждавай с главата си. Кое момиче, мислейки за Годфри, ще изглежда, като че ли сънува хубав сън?

— О, боже, разбира се. Точно така. Искаш да кажеш…? — изви глас Негова светлост и се разтрепери от главата до петите, когато ужасяващото значение на думите просветна в мозъка му. — Нали не искаш да кажеш…?

Лейди Вира кимна мрачно.

— Да, искам. Мисля, че Ан е срещнала друг.

— Втрещен съм, Вира!

— Но аз наистина вярвам, че точно това се е случило. Тя остави у мен впечатлението, че се колебае за нещо. И за какво друго ще се колебае, ако не за това дали не е направила грешка, като е приела предложението на Годфри и дали не е по-добре да разтури годежа и да е свободна за този нов мъж?

Лорд Ходсдън се бореше храбро срещу цяло море от страхове.

— Не говори за „този нов мъж“, като че ли наистина съществува. Не можеш да знаеш. Ти само душиш като пекинеза си.

— Аз имам женска интуиция, Джордж. Освен това…

— Но кой ли може да бъде? Къде може да го е срещнала? Знам, че всеки ден излиза на обяд, и на вечеря, и на танци и среща хиляди мъже, но те всички са копия на Годфри. Изобщо не мога да различавам тия днешни младежи. Никой не може. Всички изглеждат еднакви и мислят еднакво, и приказват еднакво. Абсурдно е някой от тях изведнъж да я е омагьосал така непреодолимо. Ако е ходила на турнир по борба или нещо подобно и там внезапно си е паднала по някой трактороподобен тип заради издутите му мишци, то бих разбрал. Борческа натура някаква. Но защо едно момиче ще сменя първия Бискъртън с втори Бискъртън? Като казах преди малко, че може да замисля скъсване на годежа, изобщо не ми беше хрумвало, че ще има намерение да се омъжва за друг. Само се опасявах, че е възможно да отпрати Годфри по живо по здраво и да се върне в Америка.

— Добре тогава, нека да ти разкажа нещо много любопитно, Джордж. Спомняш ли си деня, когато заведе Ан на обед в „Бъркли“?

— И какво за него?

— Случайно срещнах лейди Винъбълс същата вечер и тя ме попита кой е бил младежът, с когото Ан е карала колата по Пикадили. Каза, че не го познава, а тя познава всички млади мъже в Лондон.

— Какво!

— Много симпатичен мъж, така каза, с решително, красиво лице. Със сигурност не го била срещала. А, както казах, лейди Винъбълс дава толкова много партита в стремежа си да ожени Хариет, бедничката, че досега не е останал един-едничък младеж в Мейфеър, когото тя да не познава. Взима пълен списък от Бюрото по преброяване на населението и работи усърдно по него. Така че, ако наистина е видяла Ан с някого, то никой нищо не знае за него — за този твой борец, например.

Лорд Ходсдън крачеше из стаята. После седна рязко.

— От думите ти ме полазват тръпки, Вира.

— Съжалявам. Само ти казвам.

— А за Годфри се знае, че е на легло със заушка! Какво да правим?

— Първото нещо е да се видим с Годфри и да му се каже, че като стои настрана, рискува съвсем да загуби Ан. Кредитори ли, търговци ли, не знам си какви, но мисля че той трябва да се върне.

— Как би могъл да се върне? Нали момичето го мисли за болен.

— Може да каже, че докторът е сгрешил. Много неща могат отначало да изглеждат като заушка. От зъбобол също се надуваш.

— Или простуда на лицевите мускули — вдъхнови се лорд Ходсдън.

— Да, това ще свърши работа.

— Но какво ще стане с всички тия преследвачи, които искат да го вкарат в съда?

— Нещо може да се уреди с тях. След като знаят, че сега е сгоден за дъщерята на милионер…

— Да, това е вярно.

— Поне трябва да влезе във връзка с Ан, при това незабавно. Така че може при всички случаи най-малкото да ѝ пише. Може би ако тя продължава непрекъснато да получава писма от него, това ще помогне. Мисля си, че наистина може да замине за Париж, а после и тя да отиде там.

— Откъде пари за това?

— Мога да се справя.

— Можеш? — лорд Ходсдън я погледна жадно. — Тогава, докато сме на въпроса…

— Не — отсече лейди Вира. — Казах, че мога да се справя с пътуването на Годфри до Париж, но отказвам да субсидирам теб, Джордж.

— Искам само двадесет лири.

— Когато напуснеш този апартамент, все още ще си ги искаш.

— Не са много — въздъхна лорд Ходсдън скръбно. — Двадесет лири. Добре де. Няма да се срути света, ако попитам, нали?

— Винаги ми е приятно, когато питаш, Джордж. Заповядай по всяко време. Винаги, когато ти трябват пари, идвай да ме питаш. Разбира се, няма да ги получиш.

Лорд Ходсдън подръпна мустака си.