П. Удхаус - Големи пари

Граф Ходсдън беше един от онези люде, опечалени от бягството на младежа. Той отиде при сестра си, за да поговорят за това.

— Ъ-ъ… Вира.

Лейди Вира Мейс вдигна грациозната си ръка.

— Не, Джордж, нито пени повече!

Аристократичното спокойствие на лорд Ходсдън бе разтърсено от спазъм на справедливо раздразнение.

— Я не размахвай така ръцете си към мен — захапа я той. — Да не си полицай на кръстовище.

— Не съм и гише „Заеми“.

— Не съм дошъл да търся заем — викна Негова светлост разпалено. — Дойдох да обсъдим тая лудост на Годфри.

— Неприятно е, че Годфри трябваше точно сега да пипне заушка — каза лейди Вира, която бе справедлива жена, — но не виждам…

Лорд Ходсдън скръцна със зъби зад сивия си мустак. В детските години би намерил отдушник за чувствата си, като шляпне сестра си по бузата или като ѝ дръпне плитката. Лишен от тези средства на успокоение поради необходимостта да спазва духа на „Благородството задължава“ и поради факта, че по фризираната глава на лейди Вира няма плитки, той ритна един стол. Кракът се отчупи и графът се почувства по-добре.

— Я зарежи тоя дяволски стол — отсече той, когато лейди Вира взе да оплаква лакираните трески. — Това е много по-важно от някакви си столове. Бях в апартамента на Годфри и изкопчих истината от онзи негов прислужник, Венър ли, що ли. Момчето няма заушка. Преместил се е в покрайнините.

— Преместил се в покрайнините?

— Преместил се в покрайнините. Под името Смит. В някакъв си „Прасковен рай“, находящ се във Вали Фийлдс, улица Мълбъри Гроув. Така ми каза Венър. Препраща му там писмата.

Лейди Вира забрави стола.

— Той откачил ли е? — извика тя.

— Не — лорд Ходсдън се наложи да признае. — Прави го, за да избегне местния съд от, ако не се лъжа, поне стотина търговци. Като се има предвид това обстоятелство, поведението му е разумно. Във всеки случай, много по-добре е от това да броди из Лондон с фалшива брада, а той точно това беше намислил. Смахнатото обаче е това, че е казал на момичето за заушката.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами размърдай си мозъка, по дяволите. Ан може да е приела предложението му в изблик на някакъв краткотраен каприз, и беше жизненоважно Годфри да не допуска тя да размисли и съжали. А какво, той отива и ѝ заявява, че има заушка. Заушка! От всички гадни, пъклени болести — най-гнусната е тази. Колко дълго мислиш това момиче ще лелее мечтата си за своя рицар, щом всеки път, когато си помисли за него, си го представя като противен субект с лице като футболна топка и вероятно омотано цялото в шал? Не бих се учудил, ако вече се е разколебала.

— Джордж!

— Направо да полудееш. Когато има поне сто неща, които можеше да ѝ каже. Ето от това кръвта ми кипва. Ако се беше консултирал с мен, щях да му предложа хиляда алтернативи. Можеше да каже, че се кани да влиза в Парламента и трябва да отиде да живее в този отвратителен квартал, за да прикотка избирателите. Тя никога нямаше да го заподозре. Или можеше да изнамери някакъв умиращ роднина в Ирландия или Мантон, или Мадейра. Но, не! Трябваше да иде и да каже, че се е подул като балон и пази леглото в апартамента си. Не бих се учудил, ако момичето вече си е променило решението. Ти я виждаш всеки ден. Как е тя? Замислена ли е? Засичала ли си я да размишлява много напоследък? Да се вглъбява? Като момиче, което прехвърля нещата в главата си и е на път да стигне до заключението, че е направило голям гаф?

Лейди Вира трепна.

— Странно е, че казваш това, Джордж!

— Изобщо не е странно — отвърна лорд Ходсдън. — Всеки разумен мъж, който гледа напред, би го казал. Какво те кара да го намираш за странно?

— Тя наистина е замислена напоследък. Много замислена.

— Мили боже!

— Да. Забелязах го. Вече няколко пъти в последно време, когато вечеряме у дома, виждам как на лицето ѝ се появява странно унесено изражение. Познавам това изражение от очите на скъпия ми Шам-поан, когато чуе зад вратата дрънченето на чашите за кафе. Толкова обича захар миличкият.

— Я не ми говори сега за Шам-поан — лорд Ходсдън направо се разяри. Той не беше почитател на пекинеза на сестра си. — Ако имаш да казваш нещо за Шам-поан, кажи го на ветеринаря. За момента бъди така любезна да се концентрираш върху това момиче, Ан Муун.

— Просто казах — защити се сестра му, — че съм виждала същия поглед в очите на Шам-поан, когато мисли за захар. Като че ли сънува някакъв хубав сън.

— Но, по дяволите, тогава всичко е наред. Искам да кажа, ако става дума само за хубави сънища…