П. Удхаус - Големи пари

— Мървин Флок! — изхъхри той и скръцна със зъби.

— Да можеше да го чуеш само как свири на китара!

— Не желая да чувам как Мър свири на китара — изрече лорд Бискъртън яростно. — Не бих го слушал да свири даже и ако ми платиш. Мървин! Ха!

— Нямам нищо против да се перчиш и да повтаряш „Мървин“ — отвърна мис Валънтайн със същата страст. — Дяволски по-добре звучи от „Годфри“.

Бисквитата усети, че тонът на разговора започна да става язвителен.

— Съжалявам — изкашля се той. — Нека да не се джафкаме. Горе главата, мъниче, и да си говорим за други неща. Разкажи ми за впечатленията си от Англия. Харесва ли ти да живееш в „Горски замък“? Веселба, а? Направо празник?

— Не чак толкова. А и се надявах да е по-голямо място. Като ми казаха, че имам чичо, който живее в къща, наречена „Горски замък“, си помислих, че ще бъде някакъв палат.

— Ами, точно това е. Има си беседка и алпинеум за птици. Какво повече искаш? Ако ти си разочарована, какво да кажем за мен? Къде се дяна посрещането за добре дошъл, което трябваше да очаквам? Къде са местните жители?

— Какви местни жители?

— Винаги съм си представял, че цял рояк местни жители излизат да посрещнат новия господар и пеят и танцуват в негова чест. Скоро ще започна да се съмнявам във феодалните си права. Какво ще кажеш за това, между другото?

— За кое?

— Ами като идвах насам, забелязах нещо като езерце от другата страна на улицата. Риболова мое притежание ли е? А също и лова на лебеди? Съвсем определено скоро ще пожелая да прескоча до тези лебеди с лъка и стрелите.

Момичето го гледаше вторачено.

— Знаеш ли, когато говориш бързо, ми напомняш за Мър. И неговия нос шава така.

Лорд Бискъртън кипна. На върха на езика му беше нещо толкова злъчно и изпепеляващо по адрес на Мър, че зреещото приятелство между това момиче и него щеше да бъде попарено като крехък минзухар в снежна фъртуна. Точно в този момент с крайчеца на окото си зърна, че в „Горски замък“ стават странни неща.

— Я, виж! — насочи той вниманието на събеседницата си към въпросните явления. — В съседния двор има някакъв невероятно грозен малък дявол с очила, който се блещи и размахва ръце към прозореца.

— Това е чичо ми.

— О? Съжалявам.

— Не е твоя вината — каза мило момичето.

Бисквитата огледа с интерес семафора в човешки образ.

— И какво прави? Гимнастика?

— Предполагам, иска да се прибера. Сега си спомням, като казах, че ще дойда в градината ти, той нареди в никакъв случай да не прекрачвам и крачка, докато не е дошъл да види що за птица си. Май е по-добре да тръгвам.

— Но аз тъкмо щях да те поканя да влезеш и да разгледаш скромния ми дом. Предполагам, че вътре има цял куп неща, които искат женска ръка.

— Някой друг път. И без друго имам да пиша писма. Едно момиче, което срещнах на кораба, се е сгодило. Видях го във вестника. Трябва да ѝ пиша и да я поздравя.

— Сгодила се! — изпъшка мрачно Бисквитата. — Май целият шантав свят е тръгнал да се сгодява.

— Ами ти?

— Аз! — Бисквитата изблещи очи. — Я ти по-добре бягай. Чичо ти съвсем се разгорещи.

Той остана за момент неподвижен, за да се наслади на чевръстата грация, с която малката му приятелка се покатери на оградата. После, замислен дълбоко, се отправи към къщата, за да види що за блато беше това, в което го захвърлиха Съдбата и кредиторите му.

Същата вечер на по цигара със съседа си — Джон Берсфорд Конуей от „Кътчето“, лорд Бискъртън, за известна почуда на приятеля си, се изказа с горещо одобрение, извисяващо се на места до ентусиазъм, за живота на мормонския старейшина 10 10 Мормон — член на религиозна секта, проповядваща многоженство — Б.пр. .

Мормонският старейшина, рече Бисквитата, е схванал нещата правилно. Неговият живот, така смятал той, е най-сладкият на света. Каза също, че според него двуженството, бидейки, така да се каже само резултат от стремежа на плодородната природа да се осъществява, не би трябвало да е наказуемо по закон.

— И да те питам аз теб, какво имаш против Вали Фийлдс, старче — продължи одата си той. — Не разбирам. Аз лично не съм виждал по-приятно място. Направо райска градина и можеш да ме цитираш в пресата, ако искаш.

После отново потъна в дълга и дълбокомислена тишина, която наруши, само за да произнесе една-единствена дума и това беше „Мър-р-вин!“.

Едва ли може да се очаква, че изчезването на лорд Бискъртън от обичайните му свърталища ще остане незабелязано и неоплакано от населението на този малък свят. Хоус и Хоус го почувстваха осезаемо. Също и Дайкс, Дайкс и Пинуийд, и останалите кредитори. Те или техни представители се отбиваха всеки ден в празното гнездо, само за да бъдат информирани от Венър, верният прислужник на Бисквитата, че Негова светлост е напуснал града и че е в невъзможност да каже кога ще се върне. При което те напускаха с овесени носове и с чувството, което много поети са изпитали на гърба си, че няма трагедия по-голяма от трагедията на изгубената душа.