П. Удхаус - Големи пари

— Прекрасен имот — увери той Бисквитата. — Зелена беседка — истинска приказка. Къщата е чудесно уредена, обзаведена с всички съвременни удобства и в пълен ред.

— Собствен резервоар? — попита с разбиране Бисквитата.

— Разбира се.

— Топла и студена вода?

— Но как иначе?

— Обичайните сервизни помещения?

— Несъмнено.

— А какво ще кажете за двора?

— „Прасковен рай“ — изрецитира мистър Корнилиъс — има паркови площи, които се простират на повече от половин декар.

— Току-виж човек се загубил? — заинтригува се Бисквитата. — Предполагам, че изпращат санбернари на спасителна акция.

После продължи по пътя си и скоро стигна до края на това пътешествие, а именно Мълбъри Гроув. Тук задоволството го изпълни докрай. Защото като се приближи, в полезрението му попадна нещо зад ъгъла, което изглеждаше като прелестна кръчмичка. Той влезе и опита бирата. Беше превъзходна. Всеки изследовател знае, че най-важното в чужда страна е да се локализира източника на напитъка. И Бисквитата, доволен от своевременното решаване на този проблем, излезе от пивницата с игрива походка и само след секунда Мълбъри Гроув се разкри пред очите му в пълната си хубост.

Мълбъри Гроув беше малка уличка, потънала в люляк, бадеми, трънки и калина. На нея имаше само две къщи — „Горския замък“ и още една със същите пропорции до нея, която преди няколко години беше превърната в две къщи-близнаци, а именно „Кътчето“ и „Прасковен рай“. На другата страна на улицата се намираше декоративно езерце с два лебеда — Егбърт и Пърси, гледани отдясно наляво. Общият ефект на провинциално уединение се допълваше от факта, че задните градини на къщите опираха в златните поляни на Вали Фийлдския тенис-клуб. С две думи — мястото излъчваше пасторално очарование, което те караше да се питаш как така, за бога, е възможно да си само на тринадесет километра от Хайд Парк, или ако си гарга — даже само на девет.

Нищо не нарушаваше спокойствието и мира на Мълбъри Гроув. Тук не припарваше полицай. Момчетата на търговците, когато идваха на своите триколки, секваха свирукането си. Даже бездомните кучета, надзъртайки с намерението да лавнат срещу лебедите, се коригираха с извинително покашляне, щом разберяха къде са и отстъпваха почтително.

На Бисквитата това спокойствие му беше по сърце.

— Екстра работа — промърмори си под мустак.

Спря за момент, за да хвърли една бананова кора към лебеда Пърси, който май нещо се беше надул, протягаше шия и издаваше звуци като млековарка. После го подмина и стигна до една порта, на която се мъдреше избелял надпис:

„Прасковен рай“ беше двуетажна постройка от тухли в нео-предградийно-готически стил и имаше вид на скоро преболедувала от жълтеница. Както повечето от къщите във Вали Фийлдс, тя демонстрираше какво може да сътвори Монтгомери Пъркинс, местният архитект, когато си запретне ръкавите. Несъмнено той беше създателят на двата гипсови Свинкса отстрани на стълбите, които водеха към входната врата.

Там където Природата си бе сътрудничила с мистър Пъркинс, резултатът беше по-привлекателен. Половината от къщата бе милостиво покрита с бръшлян, а покрай външната ограда извиваше чудесен чемширен жив плет. Големи лаврови храсти бяха пръснати тук-там, а цветните лехи следваха късата тясна алейка, която мистър Корнилиъс вероятно би нарекъл просторен друм.

Отдясно, в сянката на едно самодивско дърво, имаше врата с решетки, очевидно водеща към задния двор. И Бисквитата, бидейки любител на природата и изгарящ от нетърпение да обходи с поглед парковите площи, се запъти незабавно натам.

Мина през вратата и в следващия момент се закова, не точно хипнотизиран, но изненадан. В единия ъгъл копаеше енергично някаква девойка, с лопата не много по-малка от нея самата.

Нищо от разговора с мистър Корнилиъс не бе подготвило Бисквитата за момичета в така наречения парк.

— Здрасти! — обади се той.

Копачката спря да се бъхти, вдигна поглед и се изправи.

— Здрасти — отвърна тя.

Младеж, който току-що се е сгодил, какъвто бе случаят с лорд Бискъртън, няма право да зяпа одобрително разни непознати момичета. Но точно това се усети да прави Бисквитата. Фактът, че Ан Муун бе приела предложението, не означаваше, че си е загубил зрението, та не може да забележи колко красиво е това момиче. Сините ѝ очи се спряха на него. И това, което Бисквитата реши, доколкото се отнася до него, е да остави нещата да следват своя ход.