П. Удхаус - Големи пари

— Бисквита! — ревна Бери.

— О, мили боже! — изпръхтя лорд Бискъртън.

Без повече коментари за момента, той го сграбчи за ръката и го повлече към предверието. Едва когато бяха сами на двора, зад дебелата стена, която ги пазеше от чужди взори, той спря и рече:

— Какво, за бога, правиш тук, Бери?

— Ами ти?

— Отивах към Сандаун. Какво те води насам?

— Следвах те, за да видя какво си намислил.

— Как така „какво съм намислил“?

— Да те вземат дяволите — не се сдържа Бери, — когато вършееш из цял Лондон и околностите с дълга брада…

Лицето на Бисквитата издаваше дълбоко безпокойство.

— Да не би да искаш да кажеш — запъна се той, треперейки, — че си ме познал от самото начало?

Бери не беше този, който би отхвърлил подобна възможност. Мозъкът му работеше бързо и той схвана, че му е даден изборът да се покаже в светлината на проницателен наблюдател с орлов поглед или на лековерен тиквеник. Избра първото.

— Разбира се, че те познах — отвърна той решително.

— Не и на Бонд Стрийт? — примоли се Бисквитата.

— Напротив.

— Искаш да кажеш — още от първия момент, откакто ти проговорих?

— Разбира се.

— И защо тогава не каза?

— Реших да ти повървя малко по гайдата, стари ми друже.

— Моля?

— Ами да. Помислих си, че ще се разочароваш, ако разбереш, че не си ме надхитрил.

— Божичко! — изпъшка Бисквитата смазан.

— И защо беше всичко това?

— Бери — гласът на Бисквитата трепереше. — Как мислиш, дали Фераро и всички останали в „Бъркли“ са разбрали кой съм?

— Предполагам.

— Така значи. Всичко, което мога да кажа е, че това отвежда мислите ми в нова насока.

Въпросните мисли следваха известно време новата насока в мълчание. После Бисквитата започна да обяснява:

— Купих тази брада, за да заблудя кредиторите си. Те са цяла глутница, лаят и търчат по петите ми. Мислех си, че ако се маскирам сполучливо, ще мога да се движа из Лондон без да ме познаят. А ти казваш, че от пръв поглед си схванал нещата?

— На секундата.

— В такъв случай от това следва — заключи лорд Бискъртън отчаяно, — че в края на краищата ще трябва да напусна столицата. Не мога да рискувам да ме изтъпанят пред съда и да изкарат кирливите ризи на финансовото ми положение. Трябва да се спотая някъде. Може би Бексхил. Или Саутенд. Но, боже! Как ще обясня?

— Да обясниш?

— Да го вземат мътните, нали ще трябва да дам някакви обяснения защо така внезапно изчезвам. Тъкмо се сгодих. Годеницата ми ще се изненада, не мислиш ли. Пропадам вдън земята без нито дума.

— Не помислих за това — замисли се Бери.

— И аз не се бях сетил по-рано — призна си благородно Бисквитата. — Какво ще кажеш да ѝ напиша, че съм си счупил крака и съм прикован за леглото? Не. Тя ще дойде да ме види барабар с букета и гроздето. Разбира се. Какъв съм тъпак. Дяволска му работа, толкова е оплетено.

— Знам какво — рече Бери тържествено. — Заушка.

— Какво?

— Кажи, че имаш заушка. Тогава няма да смее да се приближи.

Бисквитата потупа рамото му с трепереща ръка.

— Гений! Невероятен ум, наследен вероятно от прадедите ти. Ти разреши въпроса, старче. Единственото нещо, което трябва да реша сега, е къде ще отида. Трябва да се пръждосам някъде. Ще продам няколко джунджурийки, за да имам малко за нужните ми разходи и ще отпраша посред нощ за… е, за къде? Някое по-диво място. Не върви Брайтън, например. Дайкс, Дайкс и Пинуийд сигурно ходят за уикендите в Брайтън. Бексхил? Не знам. Хоус и Доус най-вероятно имат там бунгала. Май Уигън ще се окаже все пак най-безопасното място.

Погледнато в ретроспекция, този летен ден беше показал, че мозъкът на Бери Конуей е във вихъра си. Сутринта, когато мистър Фрисби бе влетял в офиса и му бе подарил свободата, явно бе стимулирал и мозъчните клетки на младежа. Това можеше да обясни сегашното му вдъхновение.

— Бисквита — отсече той. — Готово. Съседът, който живее до нас — Болито се казва, не че има някакво значение — трябва да замине спешно за Манчестър…

— И той ли си има неприятности с кредиторите? — попита съчувствено лорд Бискъртън.

— Иска да даде под наем къщата заедно с мебелите. Можеш направо да си влезеш. Ще говоря с него тази вечер, ако искаш. А може и вече да е заминал. Както и да е, мога да уредя нещата с посредника му. Точно това трябва да направиш. Никой няма да те надуши на Мълбъри Гроув. Можеш да се спотайваш там до края на живота си. А и ще живеем покрив до покрив.

— И ще си бъбрим през оградата вечерно време? — изпика Бисквитата ентусиазирано.