П. Удхаус - Големи пари

И тогава внезапно, в най-връхната точка на захласа, нещо остро и твърдо се заби дълбоко в душата ѝ.

— Хей! — обади се Съвестта с гаден глас и започна да дълбае оттам, докъдето беше стигнала. — Я спри за момент.

Салонът на „Веселите жетвари“ в момента на влизането на лорд Бискъртън беше празен с изключение на една яка дама в черен сатен и голяма брошка на гърдите, изобразяваща думата „Бейби“, написана напреко със сребърни букви. Дамата стоеше зад бара, готова, като същинско куче-спасител в някое алпийско дефиле, да даде помощ и утеха на жадните. Усмихна се приветливо на Бисквитата и го почете с една сводка за времето.

— Хубав ден.

— По-хубав не може да бъде — съгласи се Бисквитата сърдечно.

Голяма халба с връх от пяна премина от първия чифт ръце във втория и двамата завързаха един от ония приятни безцелни разговори, които са обичайни за подобни обстоятелства.

Дарбата да си имаш приказката с барманите по заведенията не е дадена всекиму. Много от най-светлите световни умове не са имали тази вещина. Но това пък беше стихията на Бисквитата. А най го биваше с барманките. Имаше отношение точно каквото трябва и казваше винаги нужните неща. Да не говорим, че беше цар в слушането. И тъй като всяка бар-дама има дълга и оплетена история, това умение се котираше по-високо и от разказваческото.

Докато изгълта четвърт халба от пивото и отношенията му с домакинята вече бяха приятелско задушевни. Дотолкова, че същата се почувства в правото си да внесе малко по-лична нотка в разговора. Още от самото начало беше почувствала неприязън към брадата, но досега възпитанието ѝ я възпираше от коментар.

— Защо носиш тая брада? — попита тя.

— Нямам друга — отвърна Бисквитата.

— Изглежда особено.

— Не я ли харесваш?

— А, не, нямам нищо против нея. Само изглежда особено.

— Щеше да изглежда още по-особено — възпротиви се Бисквитата, — ако половината беше зелена, а другата половина розова.

Барманката размисли и почти беше склонна да се съгласи.

— Както и да е, но тя наистина изглежда особено.

— Знаеш ли откъде имам тази брада? — попита Бисквитата.

— Пуснал си я, предполагам.

— Съвсем не. Нищо подобно. Това е дълга история и не представя в добра светлина някои от засегнатите страни. Трябва да знаеш, че като бебе бях малко красиво момиченце. Но един ден бавачката ми ме изведе с количката и спря да приказва с някакъв войник, както обичат да правят бавачките. Когато се обърна с гръб, една зла циганка изскочи от храстите под мишница с малко грозно момченце с брада. И знаеш ли какво направи? Открадна ме от количката и сложи на мое място онова малко грозно момченце с брадата. И оттогава съм все малко грозно момченце с брада.

— Жалко, че не е оставила и бръснач.

— Няма никаква полза от бръсначите. Те просто се изтъняват. А също и ножиците за бодлива тел. Един доктор, с когото се консултирах, ме посъветва да я подпаля. Аз изтъкнах, че така може и да се спре растежа, но аз неизбежно ще загина в пламъците. Той изглеждаше впечатлен и каза, че не е помислил за това. Цялата история е особено неприятна и представлява трудно разрешим проблем.

— А знаеш ли аз какво бих направила?

— Какво?

— Бих направила ето това.

Тя се протегна и дръпна здравата брадата. Междувременно се кискаше щастливо.

Това бе последният смях, който щеше да излезе от устните ѝ дни наред. Всъщност, много хора твърдят, че изобщо не могла да се съвземе докрай. В момента, когато натискаше дръжката на вратата, Бери се закова на място от пронизителния писък, който проби тъпанчетата му. Звучеше като убийство. Блъсна вратата и отново се закова. По-скоро остана малко по-закован, ако това изобщо е възможно, отколкото преди секунда.

Сцената, разкрила се пред очите му, бе достатъчна да закове на място когото и да било. Зад тезгяха стърчеше една барманка с брада в ръка. Изглеждаше разстроена. Пред тезгяха, също не в най-добро настроение, стърчеше старият му приятел от училище лорд Бискъртън. Бери се пулеше втрещено. Много пъти е имал кошмари, но са били далеч по-малко зловещи.

В следващия момент натюрмортът се раздвижи. Като грабна брадата от барманката, Бисквитата бързо я сложи обратно на лицето си. А барманката, издавайки дълъг печален стон, се олюля встрани и изпълни нещо, което можеше да се нарече женски припадък.

Бисквитата, макар и благоразположен към барманката в качеството си на една от най-приятните компаньонки, все пак явно не се чувстваше толкова привързан към нея, за да остане и да даде първа помощ. Искаше му се да се озове някъде другаде и при това светкавично. Той се втурна към вратата, съзря Бери и крачката му секна.