П. Удхаус - Големи пари

Шестият граф ускори крачка. Започваше да осъзнава с безпокойство пустинния характер на местността. Никъде не се виждаше полицай. На място като това, помисли си горчиво, сигурно има само един униформен и той трябва да е откъртил някъде, вместо да изпълнява дълга си и да се труди за благото на обществото. За секунда в плахата душа на лорд Ходсдън се прокрадна язвително чувство към кварталната полиция.

Но не беше възможно да мисли по-дълго за каквото и да било освен за неприятния тип, който продължаваше да върви рамо до рамо с него. Сега от устата му започна да се чува несвързано ръмжене. Негова светлост улови думите „градски чиновници“ и „буржоа“, повторени твърде често, за да не го обезпокоят. При всякакви други обстоятелства, защото той бе дух горд и честолюбив, би се възпротивил да бъде взиман за градски чиновник, още повече, че недоразумението бе особено тревожно поради явното неодобрение на придружителя му към въпросната социална прослойка. А това неодобрение стана направо демонстративно, когато кепето започна да говори злорадо за рязане на глави и стъпкването им в калта, нищо че — или по-скоро, още повече поради факта, че са се накичили със сиви цилиндри. Това, доколкото лорд Ходсдън можеше да проследи мисълта му, беше начинът, по който изглежда би действал Сталинг в Москва, а което е добро за Сталинг, признаваше си открито кепето, бе добро и за него.

В момента, когато, осенен от нова идея, типът започна да се колебае дали да натика Негова светлост в калта или да го побие на кол, лорд Ходсдън от бърз ход го удари категорично и неприкрито в бяг. Вече бяха подминали завоя и в полезрението му се появиха няколко къщи, където, така му се стори, можеше да потърси убежище.

С едно внезапно бързо движение равният му тръст се обърна в галоп.

Интересно как Съдбата понякога използва един и същи обект за две различни цели. Сивият цилиндър на графа стана причина за деликатната му ситуация и точно този цилиндър сега го извади от нея. Защото в момента, когато той си плю на петите, цилиндърът подскочи от главата му и се търколи на пътя. Придружителят, макар и вложил цялото си сърце и душа в свещената война, бе все пак крехко човешко същество и не можа да устои на изкушението. Шапката се отдалечаваше, подскачайки, а мъжът с кепето, след само една секунда колебание, хукна да я преследва.

Сгащи я в канавката и ѝ удари един шут. После я настигна и я ритна отново. Накрая скочи връз нея с двата си крака и като финал я шутира за трети път. Като уреди тая работа, се огледа наоколо и съзря пешовете на „градския чиновник“ да изчезват със страшна скорост зад портата на последната къща в края на улицата. Като го последва бързо, той мина през портата, върху която имаше надпис „Горски замък“ и като не намери нищо интересно, забърза към задния двор.

Но и тук нямаше жива душа. Спря за секунда и се замисли.

В моменти на грозяща опасност мозъчните клетки работят на бързи обороти. В началото лорд Ходсдън имаше намерение да се приближи с достойнство до някоя от входните врати, да позвъни, да попита за господаря на къщата и да го информира, че е преследван по най-застрашителен начин от някакъв грубиян, при това пиян като мотика. После евентуално да бъде поканен в дневната и да остане там в удобния стол, докато домакинът телефонира за помощ в полицейското управление. Но целият този план трябваше да бъде изхвърлен на боклука.

Очевидно нямаше време да се мае и да звъни по звънците. Трябваше да се изготви нов вариант. При влизането на лорд Ходсдън в градината този вариант още не беше готов, но изведнъж блесна в съзнанието на графа, когато завиваше зад къщата и видя отворен прозорец на приземния етаж. Той се гмурна в него така чевръсто, че ако някой заек го беше наблюдавал, щяха да му дойдат една-две идейки за опресняване на техниката. А когато преследвачът също влезе в градината, графът вече се спотайваше на четири крака в стаята.

За момент събитията застинаха в този вид. Трудно е да се каже колко дълго щяха да останат така. Кепето не беше скоростен мислител и кой знае колко щеше да му е нужно, за да огледа и направи нужното заключение. Случи се обаче така, че у шестият граф се породи непреодолимия подтик да надигне глава и да подаде нос от прозореца, за да види какво става навън в големия свят. Първото нещо, което съзря, беше своя преследвач, а той пък за беда гледаше точно в тази посока.

В следващия момент блажената тишина на Мълбъри Гроув бе разтърсена от решителен боен вик, а в още последващия лорд Ходсдън вече беше затръшнал прозореца и го залостваше. Тогава за известно време двамата представители на трудовата класа и на стария режим стояха опулени един срещу друг пред стъклото като редки риби в съседни аквариуми.